— Ти и Рефт ще трябва да свършите работа. Няма да повярваш, ама хлапетата в оная къща са още по-зелени и от вас.
— Ясно. Разбира се.
През последните няколко дни се дразнеше от непрекъснатото присъствие на Потопа, от това, че все ги държи настрана от всичко, а сега мисълта, че той няма да е наблизо, го накара да настръхне.
— Тук сте петима. В другата къща има още толкова. Други момчета от последното набиране на войска. Първоначално просто стойте тук и не мърдайте никъде. Препречете прозорците на долния етаж както можете. Кой има лък?
— Аз — каза Бек.
— Аз също — вдигна Рефт неговия.
— Аз имам прашка — включи се ентусиазирано Колвинг.
— Бива ли те с нея? — попита Рефт.
Момчето поклати унило глава.
— От прозорец и бездруго не мога да я използвам.
— За какво си я донесъл тогава? — смъмри го Бек и намести потни пръсти около дървото на лъка си.
Потопа отиде до тесния прозорец и посочи към реката.
— Може да успеем да ги задържим на палисадата, но ако ли не, правим стена от щитове пред моста. Ако и там не ги удържим, е, който има лък, да стреля. И внимателно, ей, не искам стрели в гърбовете на нашите момчета, ясно? По-добре не стреляй, ако не си сигурен кой кой е. Като кипне кръвта, става трудно да направиш разлика между наши и техни. Останалите слизат долу, готови да ги отблъснат от прозорците, в случай че минат реката. — Стодър прехапа дебелата си долна устна. — Не се тревожи, няма да минат, но дори и да го сторят, ще са скапани от умора. А дотогава Ричи ще е готов да отвърне на удара, в това не се съмнявай. И така, ако опитат да влязат, просто ги дръжте навън, докато не дойде помощ.
— Държим ги навън — писна ведро Брейт и смушка въздуха пред себе си с тънкото си копие, дето не изглеждаше достатъчно здраво да удържи котка вън от кухнята.
— Въпроси? — Бек нямаше никаква представа какво се очаква от него, но реши, че с един въпрос няма да постигне нищо, затова замълча. — Добре тогава. Ако мога, ще намина да ви видя как се справяте.
Потопа закуца надолу по стълбите. Останаха сами. Бек отиде до прозореца. Реши, че е по-добре да отиде, отколкото да стои в средата на стаичката и да не прави нищо. Погледна, но навън всичко си беше постарому.
— Минаха ли вече палисадата?
Брейт се надигна на пръсти да погледне над рамото му. Звучеше така въодушевено, а очите му блеснали като на дете на рождения му ден, нетърпеливо да види какво са му приготвили като подарък. Звучеше почти както Бек си бе представял себе си в очакване на битката. Но сега не се чувстваше точно така. Гадеше му се и изгаряше от жега, въпреки влажния хладен ветрец в лицето му.
— Не. А и ти не трябва ли да си долу?
— Не. Не и докато не дойдат. Не всеки ден виждаш подобно нещо, нали?
— Я се махай оттук! — Бек го сръга с лакът. — Че ми се повдига от вонята ти!
— Добре де, добре.
Брейт си тръгна, засегнат от думите му, но Бек не намери сили за съчувствие. Стигаха му само колкото да не изповръща закуската, която така и не беше изял.
Рефт беше застанал до прозореца, преметнал лък на гърба.
— Мислех, че ще си доволен — каза той. — Май най-после ще имаш шанса да станеш герой.
— Доволен съм — отвърна сопнато Бек.
Хич, ама хич не беше готов да напълни гащите.
Мид беше установил щаба си в общата стая на странноприемницата, която по стандартите на Севера беше истински разкош — двойна височина на тавана и междинен, вътрешен балкон, опасващ стените. През нощта някой се бе погрижил за украсата и мястото беше придобило кралско великолепие: пищни завеси, масивни шкафове и ракли с инкрустации, позлатени и посребрени свещници, с две думи, всичко, което човек очаква да види в имението на един лорд-губернатор. Най-вероятно цялото това великолепие беше пропътувало половината Север на чудовищна цена. В единия ъгъл се бяха установили двама цигулари, които се подсмихваха доволно един на друг, докато свиреха жива камерна музика. Усърдните прислужници на Мид бяха окачили три огромни маслени платна: две от тях изобразяваха знаменателни битки от историята на Съюза, а третото беше портрет на самия Мид, облечен в антична броня, гледащ строго отвисоко. Финри го зяпна за момент, недоумяваща дали да се смее, или да плаче.
На юг широките прозорци на странноприемницата гледаха към превзетия от плевели и бурени вътрешен двор, на изток към осеяното тук-там с дървета поле и неприветливата гора в края му, а на север — към Осранг. Всички капаци бяха отворени и хладният ветрец нахлуваше свободно в помещението, развяваше коси и повдигаше хартията по масите. Офицерите се бяха събрали пред северните прозорци и протягаха шии да зърнат поне малко от атаката на града, а в средата на групата беше самият Мид, облечен в ярка, болезнена за окото пурпурна униформа. При влизането на Финри той ѝ хвърли бегъл поглед с крайчеца на окото и устните му се изкривиха от отвращение, сякаш току-що беше открил муха в салатата си. Финри отвърна с лъчезарна усмивка.
— Дали Негова светлост не би бил така добър да ми заеме далекогледа си?
Той понечи да отвърне язвително, но попаднал в капана на етикета, подаде с рязко движение металната тръба.
— Разбира се.
