Пътят — тъмна, кална ивица през нивята — извиваше на север. Калните полета отстрани преливаха от хаотично пръснатите войнишки палатки на лагера, изникнали през нощта като гигантски гъби от земята. Отвъд тях се виждаха части от земните насипи и траншеите, които войниците бяха изкопали през нощта. А още по-нататък, размазана от утринната мъгла и пелената на дъжда, едва забележима в далечината — дървената палисада на Осранг. На Финри ѝ се стори, че дори забеляза стълбите, опрени в нея.
Въображението ѝ запълни празнините. Редица след редица от маршируващи мъже, които напредват към палисадата с решителни, целеустремени погледи, докато врагът ги засипва отгоре със стрели. Ранените биват изтеглени назад или просто оставени да крещят на земята, кой където е паднал. Летят каменни късове, стълбите биват изтиквани от палисадата, някои от мъжете успяват да се прехвърлят през върха на стената, но едва стъпили на рампите от другата страна, биват наръгани, изблъскани назад и хвърлени от палисадата.
Замисли се дали Хал не е някъде там, в разгара на всичко това, и не се прави на герой. Нещо я прониза в стомаха и премина като студена тръпка по раменете. За пръв път изпита тревога за него. Това не беше игра. Тя свали далекогледа на Мид и прехапа притеснено устни.
— Къде, мамка му, са Кучето и сбирщината му? — настояваше да узнае Мид.
— Вярвам, че са някъде зад нас, Ваша Светлост — отвърна капитан Хардрик. — Съгледвачите му се натъкнаха на едно изгорено село и лорд-маршалът ги пусна да проверят по-обстойно какво става. До час-два трябва да са тук…
— Типично за него. Можеш да разчиташ на дрипльото да се перчи и остроумничи, но дойде ли време за битка — никакъв го няма.
— Коварството е втора природа на северняците — подхвърли някой.
— Страхливци.
— Ако бяха тук, само щяха да ни бавят, Ваша Светлост.
— С това съм напълно съгласен — изсумтя Мид. — Всички части да тръгват в атака. Искам защитата им съкрушена. Искам града смазан под облак прах и всеки северняк в него мъртъв или бягащ презглава.
Финри не се сдържа.
— Разбира се, разумно ще е да оставите поне един полк в тила, не мислите ли? Вярвам, знаете, че горите на изток не са обследвани, и…
— Наистина ли смяташ, че ще успееш с интригите си да поставиш съпруга си на моето място?
Настъпилата тишина сякаш се проточи цяла вечност. Финри не можеше да повярва на ушите си, сигурно сънуваше.
— Моля…
— Той е приятен човек, така е. Смел, честен и всичко останало, за което женорята си умират да бръщолевят. Но е глупак, нещо повече, син на известен предател и като капак на всичко — съпруг на опърничава невестулка. Единственият му влиятелен приятел е баща ти, а дните на баща ти под слънцето се броят на пръстите на двете ми ръце — каза Мид сдържано, но достатъчно силно, че да бъде чут от околните.
Ченето на един млад капитан висна от изненада. Явно Мид не беше така здраво стиснат в оковите на етикета, колкото беше предполагала.
„Осуетих опитите на Висшия съвет да не ме допуснат да заема поста на брат ми след смъртта му, знаеше ли това? На Висшия съвет. Наистина ли си мислиш, че дъщерята на някакво войниче ще успее в това, в което се провалиха те? Още веднъж се обърни към мен без подобаващото уважение и ще смажа теб и съпруга ти като две нищожни, амбициозни бълхи, каквито всъщност сте.“
Той измъкна далекогледа си от безчувствените пръсти на Финри, вдигна го пред едното си око и погледна към Осранг, все едно нищо не беше казал и тя дори не съществуваше.
Финри трябваше да отвърне с подобаващо язвителен коментар, знаеше го, но единствената мисъл в главата ѝ в момента беше за това, как само ѝ се иска да фрасне с юмрук далекогледа и да го забие в черепа на лорд-губернатора. Изведнъж в стаята стана ужасно светло. Цигулките направо ѝ пробиваха мозъка. Лицето ѝ пламна, сякаш някой я беше зашлевил. Тя примига смутено и се оттегли. Докато вървеше към другия край на помещението, не усещаше краката си — сякаш се носеше във въздуха над пода. Няколко от офицерите се извърнаха след нея, зашушукаха нещо, очевидно останали доволни от унижението ѝ.
— Добре ли си? — попита Алис. — Изглеждаш пребледняла.
— Абсолютно нищо ми няма.
„Как не, ще се пръсна от ярост“, мислеше си Финри. Да обиди нея, беше едно — заслужаваше си го, може би. Но да обиди съпруга ѝ и баща ѝ? Това вече беше съвсем друга работа. Закле се, че ще накара дъртото копеле да си плати.
— Какво ще правим сега? — приведе се към нея Алис.
— Сега ли? Ще седим отстрани като добри момичета и ще ръкопляскаме на кретените, докато те пълнят ковчези с трупове.
— Оу!
— Не се тревожи. По-късно ще ти позволят да поплачеш над някоя рана и дори, ако ти се прииска, да пърхаш с мигли и да кършиш ръце от ужасите на войната.
— Оу.
Алис преглътна тежко и отмести поглед.
— Точно така. Оу.
