Така, значи, изглежда битката. Бек и Рефт по принцип не говореха много помежду си, но откакто беше започнала атаката на палисадата, двамата не бяха разменили и дума. Просто стояха и мълчаха пред прозорците. На Бек му се прииска да имаше приятели до себе си. Прииска му се да се беше постарал повече да се сприятели с момчетата от групата поне. Но вече беше твърде късно за това.
Държеше лъка в ръка, беше запънал стрела в тетивата, готов да я опъне и стреля. Беше готов от почти цял час, но нямаше по кого да стреля. Не можеше да направи нещо, освен да гледа през прозореца, да се поти и облизва нервно устни. Първоначално му се искаше да види повече, но сега дъждът беше спрял, слънцето започваше да пробива облаците и той установи, че виждаше повече, отколкото му се иска.
Южняците бяха успели да прехвърлят палисадата на три-четири места и нахлуваха в града. Навсякъде се биеха хора, в отделни малки сражения. Нямаше ясно установени редици, само хаос и ужасяващ шум. Викове и вой се примесваха със звън на стомана и шума от трошене на дърво.
Бек не разбираше от битки. Не можеше да си представи дори как е възможно някой да го умее. Но дори той виждаше, че нещата се обръщаха не на добре и сраженията приближаваха все повече южния бряг на реката. А с тях все повече северняци бързаха обратно по моста, някои куцаха, други се държаха за рани, трети викаха и сочеха с мечове и секири на юг, промъкваха се през стената от щитове и прекосяваха площада по посока на къщата, в която беше Бек. Търсеха безопасност. Бек се надяваше мястото наистина да е безопасно. Но вътрешно не го чувстваше така. Всъщност през целия си живот не беше бил на по-опасно място.
— Искам да видя! — Брейт го задърпа за ризата и се надигна да погледне навън. — Какво става?
Бек не намери думи за отговор. Не беше сигурен, че щеше да намери и глас да ги изрече. Някъде под прозореца крещеше ранен войник. Хъркаше, дереше се. Бек искаше той да спре. Завиваше му се свят от крясъците.
Палисадата беше почти окончателно загубена. На една от рампите видя висок съюзнически офицер, който сочеше с меч към моста и пляскаше по гърбовете минаващите покрай него войници, току-що прехвърлили се през палисадата от двете му страни. При портата все още имаше една-две дузини северняци, скупчени около опърпано знаме. Бяха направили полукръг с щитовете си, но войниците на съюза ги притискаха отвсякъде, а от рампите на палисадата други ги засипваха със стрели.
Някои от по-големите постройки все още бяха в северняшки ръце. Бек видя от прозорците им да се показват мъже с лъкове, които стреляха надолу и пак се скриваха, докато презаредят. Вратите бяха заковани с пирони и препречени отвътре, но южняците отвън бяха като рояк пчели около кошер. Въпреки влагата бяха успели да подпалят някои от най-упоритите врати и от тях се вдигаше кафяв, обагрен в оранжево от пламъците пушек, а вятърът го поемаше и носеше на изток.
От една горяща къща изскочи северняк и се втурна, размахвайки с две ръце секира над главата си. Бек не го чу да крещи, но видя лицето му и знаеше, че го прави. В песните той щеше да избие една дузина от врага, преди достойно да се пресели при мъртвите герои. В действителност първите съюзнически войници, които атакува, се пръснаха от пътя му, но останалите го притиснаха с копията си към стената. Един го промуши в ръката и той изпусна секирата. Вдигна другата и извика нещо. Предаваше се или крещеше обиди в лицето на врага, нямаше значение. Те го наръгаха в гърдите и го свалиха на земята. После се скупчиха над него и продължиха да го ръгат — приличаха на копачи, работещи на полето.
Облещените, пълни със сълзи очи на Бек зашариха от къща на къща. По цялото протежение на реката се избиваха хора, пред очите му, само на стотина крачки от него. Южняците изкараха някого от една схлупена къщурка. Онзи се бореше, дърпаше, после проблесна нож. Те го хвърлиха в реката. Тялото му отплува по течението, а те спокойно се върнаха в къщурката. „Прерязаха му гърлото — каза си Бек. — Прерязаха му гърлото, просто ей така.“
— Превзеха портата.
Гласът на Рефт прозвуча дрезгаво, задавено. Сякаш за пръв път говореше. Беше прав. Бяха избили и последния останал защитник и теглеха дебелите греди, с които бяха залостени портите. Отвориха ги и дневната светлина нахлу зад палисадата.
— Мътните го взели — прошепна Бек, но от устата му излезе само въздишка.
Войниците на Съюза нахлуваха със стотици сред обвитите в дим постройки на Осранг. Плъпнаха към моста. Тройната редица в северния му край вече не изглеждаше така страховито препятствие на пътя им — пясъчен насип на пътя на прииждащ океан. Бек видя мъжете да се размърдват неспокойно. Редиците се огънаха. Той почти долавяше желанието им да се присъединят към онези, които, бягайки от касапницата на отсрещния бряг, се оттегляха през моста и се промушваха през стената от щитове.
