Той зачопли разсеяно коричката по опакото на ръката си, да види дали ще боли. Примижа от болка — болеше повече от очакваното.
Той излезе изпод капещото чергило над входа на палатката си. Дъждът беше спрял почти напълно и от задушаващия покров на облаците дори се подаваше малко синьо небе. Пробилите слънчеви лъчи и топлината им по лицето му трябваше поне малко да повдигнат духа му, но вместо това изпита само познатата, непоносима тежест на позора. Денят му се състоеше от върволица идиотски задачи.
Митерик вече беше претърпял първата си несполука в завземането на моста: дързък, прибързан опит, в който Десети пехотен мина по моста, без да срещне съпротива и под радостните възгласи на останалите на южния бряг части. Докато се опитваха да се прегрупират от другата страна, северняците ги посрещнаха с безмилостен залп от стрели, след което изскочиха от скрити в ечемичната нива траншеи и ги нападнаха със смразяващ кръвта вой. Който и да командваше защитата на моста — разбираше си от работата. Съюзническите войници се биха смело, но бяха бързо обкръжени от три страни и смазани. Оцелелите бяха натикани в реката или изтласкани обратно, където се сблъскаха в невъобразимо меле с идващите отзад по моста.
Тогава иззад синорите на южния бряг излязоха дълга редица арбалетчици, които засипаха северняците със стрели. Това ги принуди да отстъпят в пълен безпорядък към траншеите, оставяйки отъпканата нива осеяна с трупове. Десети обаче беше прекалено зле ударен, за да се възползва от ситуацията, и сега стрелците от двете страни на реката се бяха отдали на безрезултатна размяна на амуниции, докато Митерик и щабните му офицери обмисляха следващата атака.
Горст се загледа в рояците мушици, които се виеха над брега, и плуващите във водата трупове.
— А, полковник Горст! — Първия магус се зададе с жезъл — по-скоро дълга, чепата тояга — в едната ръка и чаша чай в другата. Той огледа реката и товара, който носеше по течението си, пое дълбоко дъх и въздъхна доволно. — Е, не можем да кажем, че не опитаха. Успехът е хубаво нещо, но и във величествения провал има нещо така въодушевяващо, нали?
— Лорд Баяз.
Къдравият прислужник разпъна рязко един походен стол, почисти някаква въображаема прашинка от брезентовата седалка и се поклони ниско на господаря си.
Баяз захвърли безцеремонно жезъла на тревата и седна. Притвори очи и вдигна лице към слънцето.
— Чудесно нещо е войната. Ако се води както трябва, естествено, и с основателни причини. Отделя семето от плявата. Пречиства. — Той щракна силно с пръсти. — Без нея обществото отслабва. Омеква. Като човек, който яде само торти. Нали? — Той се протегна и перна дружески Горст по рамото с опакото на ръката си. — Ау! Обзалагам се, че ти не ядеш само торти, а?
— Не.
И точно като всеки друг, с когото бе говорил, Баяз явно не го слушаше, защото не дочака отговор.