Междувременно, западно от лагера, вече отшумяваше вторият опит за превземане на Стария мост, постигнал същия резултат, както и първия. Този път зле обмислената офанзива включваше салове като средство за прекосяване на реката. Част от тях се бяха разпаднали малко след оттласкването си от брега, изтърсвайки товара си в плитчините, или по-лошо — в дълбока вода, където нещастниците на тях бяха завлечени към дъното от тежките си брони. Останалите бяха отнесени надолу по течението, докато войниците гребяха безрезултатно с гребла и ръце, а северняците ги засипваха със стрели.
— Салове — промърмори Баяз, изпъна шия и се почеса разсеяно по късата брада.
— Салове — промърмори Горст, докато гледаше как на един от саловете някакъв офицер крещеше и ръгаше яростно със сабята си към отсрещния бряг.
Шансовете му да го достигне бяха толкова, колкото и тези да стигне луната.
Разнесе се нова оглушителна експлозия, моментално последвана от хор от възклицания, въздишки и възторжени подвиквания откъм нарастващата все повече публика, оформила полукръг на върха на могилата. Този път Горст дори не трепна.
Странният грохот отново се понесе над долината и някъде от другата страна на реката се вдигна облак дим.
— Какво, мамка му, става там? — промърмори Калдер.
Беше се качил на стената, но дори оттам не виждаше нищо.
Вече цяла сутрин чакаше. Крачеше напред-назад, първо под дъжда, после под почти синьо небе. Чакаше. Всяка минута му изглеждаше цяла вечност, а мислите му препускаха бясно в кръг, като гущер, хванат в буркан. Изпъваше врат и гледаше на юг, но не виждаше нищо, чуваше шума на битката, носен от талазите на вятъра през полето, понякога тревожно близо. Но зов за помощ от брат му нямаше. Нито вест от него, само няколко ранени бяха донесени обратно, което допълнително опъна нервите на Калдер.
— Ето ти ги вестите, идват — каза Бледоликия.
Калдер се надигна на пръсти и засенчи с ръка очи. Хансул Бялото око препускаше към стената. Когато дръпна рязко юздите и спря отпред, на сбръчканото му лице грееше усмивка и това леко обнадежди Калдер. В момента вестта за отлагане на битката щеше да е почти толкова добре дошла, колкото и тази за отмяната ѝ.
Калдер стъпи с един крак на портата и се подпря с лакът на коляното си — надяваше се да изглежда достатъчно мъжествено и хладнокръвен, въпреки че сърцето му напираше да изскочи.
— Скейл го е загазил, а?
— Засега южняците са го загазили, тъпите копелета. — Хансул свали шлема и изтри потта от челото си с ръкав. — Скейл вече два пъти ги изтиква обратно. Първия път тръгнаха по моста като на разходка, все едно си мислеха, че ще им го дадем просто ей така. Брат ти бързо ги излекува от подобни заблуди. — Той се разсмя и Бледоликия се присъедини. Калдер също се включи, макар вътрешно да не му беше до смях. Днес нищо не му беше до смях. — Втория път тръгнаха и със салове през реката. — Бялото око извърна глава и се изплю в ечемика. — Да ме бяха питали, щях да им кажа, че течението е прекалено силно.
— Е, значи, хубаво, че не са те питали — каза Бледоликия.
— Така си е. Мисля, че вие двамата спокойно можете да се изтегнете на тревата и да свалите ботушите. Както е тръгнало, можем да ги удържаме така цял ден.
— Остава още много от деня — промърмори Калдер.
Нещо профуча наблизо. Първоначално го помисли за спуснала се над ечемика птица, но после осъзна, че беше прекалено голямо и летеше прекалено бързо за птица. Нещото удари земята, вдигна облак пръст и ечемични стебла, остави дълга бразда в нивата и отскочи нагоре. Стотина крачки по-нататък, почти в подножието на Героите, нещото удари Стената на Клейл.
Вдигна облак от натрошен камък и прахоляк, който се извиси високо в небето, преди да засипе с отломки земята наоколо. Отломки от палатки. Натрошено снаряжение. И части от човешки тела, осъзна Калдер, лагерните им огньове бяха разположени по цялото протежение на стената.
— Мътни…
Хансул Бялото око зяпна при вида на летящите отломки.
Чу се шумът като от плющящ бич, само че хиляда пъти по-силен. Конят на Бялото око се вдигна на задните си крака и го хвърли, размахал ръце, по гръб в ечемика. Мъжете зад стената ахнаха стреснато, закрещяха и заизваждаха оръжия, някои дори се хвърлиха по очи на земята.
„Добра идея“, каза си Калдер.
— Мамка му — изсъска той и се пльосна по корем в една изровена в нивата канавка.
Желанието му за мъжествена и хладнокръвна осанка набързо беше отстъпило пред това, да отърве кожата. Посипалата се градушка от буци пръст и камък зачатка по броните и затупка глухо по черния път.
— Погледнато откъм хубавата му страна — каза невъзмутимо Бледоликия, — това беше участъкът от стената на Десетократния.
Прислужникът на Баяз свали далекогледа и на лицето му се изписа разочарование.
— Капризни и своенравни — каза той.
