— Аз на практика отгледах момчето — каза Гушата, изпъчи гърди и го погледна право в очите.
— О, това обяснява нещата.
— Кое точно?
— Като се стъмни, двамата, ако щете, му ударете по една на Калдер — скастри ги остро Дау. — Но сега, ако не сте забелязали, имаме по-сериозни проблеми. Какво става с Осранг?
Сцепеното стъпало измери за последно с поглед Гушата и се обърна към Дау.
— Южняците прехвърлиха палисадата и сега се бият на южния бряг, но Ричи ще ги удържи.
— Дано. Как е положението в средата? Тръгнаха ли през плитчините?
— Крачат наперено от другата страна, но засега нищо…
Главата на Сцепеното стъпало изчезна и нещо се заби в окото на Гушата.
Чу остър пукот, а след него нищо, освен пронизителен писък.
Нещо го блъсна в гърба и той падна по очи на земята. Превъртя се на една страна и скочи на крака, но се олюля като пиян. Дау беше грабнал секирата си, ръкомахаше и крещеше, но Гушата не го чуваше. В ушите му продължаваше да кънти онзи пронизителен писък. Всичко беше обвито от облак прах, гъст, задушлив като мъгла.
За малко да се спъне в обезглавеното тяло на Сцепеното стъпало, от което шуртеше кръв. Позна го по кожената яка на ризницата. Нямаше му и едната ръка. На Сцепеното стъпало. Не на Гушата. Неговите си бяха на мястото. Беше проверил. Но бяха омазани с нечия кръв, не беше сигурен чия.
Сети се, че може би е добра идея да извади меча си. Посегна към дръжката, но ръката му се размина, не можеше да прецени разстоянието до нея. Наоколо тичаха хора — прелитащи размазани фигури в пушилката. Разтри уши. Нищо, само онзи проклет пронизителен писък.
Един войник седеше на земята. Крещеше, досети се Гушата по лицето му, и драпаше окървавената си ризница. Нещо стърчеше от нея. Прекалено дебело, за стрела. Парче камък.
Нападнаха ли ги? Откъде? Прахолякът започна да сляга. Видя лутащите се наоколо мъже, бутаха се един в друг, коленичеха над ранените, сочеха във всевъзможни посоки или лежаха по очи, покрили с ръце глави.
Горната част на един от Героите липсваше. Древният каменен блок беше като прерязан и острите ръбове на отчупения връх светлееха с бледосивото на вътрешността му. В основата му лежаха мъртви тела. Не просто мъртви. Разкъсани. Смазани, усукани. Разпрани и изкормени. Такава смърт Гушата не беше виждал. Дори след черната работа на Кървавия девет във Височините.
Сред труповете и каменните отломки седеше момче. Беше цялото оплискано в кръв, застинало с камък за точене в едната ръка и вторачено в меча в скута си. Гушата нямаше представа как бе оцеляло насред тази касапница, при условие че му нямаше нищо, естествено.
Отнякъде изникна физиономията на Уирън. Устните му се движеха, все едно говореше, но Гушата чуваше само пукане и пращене.
— Какво? Какво?
Дори собствения си глас не чуваше. Нечии палци заопипваха бузата му. Болеше. Много. Той докосна с пръсти лицето си и те бяха окървавени. Но по ръцете му имаше кръв, вече знаеше това. Навсякъде имаше кръв.
Опита да избута Уирън от себе си, но се спъна и се стовари тежко по задник на тревата.
Май най-добре малко да поседи.
— Попадение! — изкряска Соразин и размаха във въздуха някакъв странен инструмент, състоящ се от месингови пръти, винтови стяги и увеличителни стъкла. Приличаше на престарял войн, размахващ победоносно меч.
— Неоспоримо попадение с втория изстрел, лорд Баяз! — Денка едва сдържаше въодушевлението си. — Един от камъните на билото беше директно ударен и унищожен!
Баяз го погледна укорително, повдигнал една вежда.
— Говориш така, все едно целта на цялото това усилие е унищожението на камъни.
— Убеден съм, че наред с това северняците на хълма са понесли сериозни поражения и пълно объркване!
— Сериозни поражения и пълно объркване! — повтори Соразин.
— Чудесни подаръци, които да изпратиш на врага — каза Баяз. — Продължавайте.
Лицата на двамата професори моментално посърнаха. Денка облиза нервно устни.
— Би било разумно да проверим устройствата за повреди. Никой не знае какви може да са последствията от повторно възпламеняване…
— Ми да разберем тогава — каза Баяз. — Продължавайте.
Двамата възрастни мъже очевидно се страхуваха да продължат с експеримента.
