— Виновни? — Гласът на Първия магус прозвуча още по-страховито и от експлозиите на устройствата. — Повярвайте, господа, след края на битката винаги има кого да виниш. Дори от страната на победителите. — Двамата професори почти пропълзяха в краката му. Тогава Баяз махна с ръка и изведнъж от заплахата в гласа му не беше останала следа. — Но стават такива неща. Като цяло това беше една… интригуваща демонстрация.
— О, лорд Баяз, колко мило от ваша страна…
Сервилниченето им постепенно заглъхна, докато Горст вървеше към мястото, където допреди малко беше забелязал един часови. Откри го проснат по гръб във високата трева, с широко разперени ръце и с вкопано в шлема му нащърбено парче метал. През усукания визьор едното му око продължаваше да се пули от изненада към небето.
Щитът на часовия лежеше до него на тревата и златното слънце на Съюза проблесна ярко, огряно от истинското такова, току-що изпълзяло иззад облаците. Горст вдигна щита, пъхна ръка в ремъците и се запъти с решителна походка към Стария мост. Докато подминаваше Баяз, магусът отново се беше разположил на стола, кръстосал крака, а жезълът му лежеше отстрани в тревата.
— Как да се казват? Машини са и бълват огън… огнени машини? Не, глупаво е. Смъртоносни тръби? Имената са толкова важни, а аз така и не се научих да ги измислям. Вие двамата имате ли идеи?
— На мен ми хареса „смъртоносни тръби“… — смотолеви Денка.
— Е, смея да твърдя — продължи Баяз, без да го дочака да довърши, — че не след дълго някой ще им измисли подобаващо име. Имам чувството, че тепърва предстои да гледаме подобни устройства в действие…
От това, което виждаше, Бек разбра, че всичко е загубено. Южняците бяха сформирали двойна редица стрелци на южния бряг на реката. Те бяха приклекнали зад една ограда, зареждаха малките си проклети лъкове, после се надигаха и пускаха облак къси стрели към северния край на моста. А там северняците се бяха изпокрили зад наежени от стрели щитове. Селяните от леката пехота, оплели копия, се бутаха зад тях. Улучените от стрелите на южняците биваха влачени през редиците назад, а писъците им допълнително разколебаваха останалите. В това число и Бек, от чийто кураж и бездруго не беше останало много.
С всяко издишване думите почти се изплъзваха от устата му: „Да бягаме“. Мнозина вече го бяха направили. Зрели мъже, с имена и всичко останало, избягаха през моста, за да отърват кожата. Защо, мамка му, Бек и хлапетата в къщата трябваше да останат? Защо трябваше да им пука на тях дали Коул Ричи ще удържи някакъв си град, или пък Дау Черния ще продължи да носи огърлицата на Бетод?
На южния бряг битката беше приключила. Съюзническите войници бяха успели да влязат в последните отстоявани от северняците къщи и бяха изклали или изгорили живи вътре защитниците, което за тях май беше едно и също. Димът от пожарите продължаваше да се носи над реката. Сега южняците се готвеха да минат и моста. Един отряд се групира в клинообразен строй от другата страна. Досега Бек не беше виждал войници с толкова много броня. Бяха покрити от глава до пети с тежка стомана и приличаха по-скоро на нещо изковано в работилница, отколкото родено от плът и кръв. Спомни си за жалките оръжия, с които разполагаше дрипавата им дружина. Тъпи ножове и криви копия. Да излязат насреща им, щеше да е, като да опиташ да убиеш бик с карфица.
Нов облак стрелички изсвистя над реката и един огромен селянин от задните редици скочи с писък, разбута хората пред себе си и се преметна през моста във водата. Откъдето мина, разкъса стената от щитове, а редицата, в която беше стоял допреди малко, се огъна и разтегли. Вече никой не искаше да клечи и да чака да го пронижат, но също така не искаше и да се изправи лице в лице със стоманените копелета от другата страна на моста. Дау Черния може и открай време да обичаше миризмата на изгорено месо, но сега той беше далече. А южняците ужасно близо, нещо повече, готвеха се да дойдат още по-близо. Бек почти видя как куражът ги напуска. Всички запристъпяха назад, щитовете се разклатиха и отдалечиха един от друг, копията се разлюляха хаотично.
