Именитият войн, който командваше защитата, се обърна, вдигна секира и извика нещо на останалите. В следващия момент се свлече на коляно и протегна ръка назад, опитвайки се да докопа нещо на гърба си. Накрая се просна по очи и Бек видя една от късите стрели да стърчи от финото му наметало. Тогава от другата страна на моста някой се провикна и съюзническите войници тръгнаха напред. Цялата тази лъскава стомана се понесе с тропот напред като едно огромно, разярено чудовище. Това не беше дивашкото нападение на северняшките войници, в което всички хукват напред колкото им крака държат. Южняците просто подтичваха, бавно, но решително и целеустремено. В този момент, без дори да дочакат врага, стената от щитове се разкъса и мъжете побягнаха. Следващият облак стрели откъм южния бряг покоси още дузина от обърналите гръб северняци, а останалите се пръснаха из площада като ято яребици по полето.
Бек видя един ранен да се влачи по корем с три стрели в гърба. Гледа го с ококорени очи и затаен дъх. Какво е усещането, когато стрелата се забива в тялото ти? Дълбоко в плътта? Във врата. В гърдите. В топките. Или острието на меч? Стоманата е толкова остра и твърда, а плътта така мека. Какво е усещането, когато ти отсичат крака? Колко може да боли една рана? Цялото това време, прекарано в мечти за битки, без да се замисли над това.
Да бягаме. Обърна се да го каже на Рефт, но когато го видя, той стреляше през прозореца. Ругаеше, зареждаше и пак стреляше. Същото трябваше да прави и Бек, така беше казал Потопа, но лъкът сякаш тежеше цял тон, а ръката му беше така слаба, едва го удържаше. Мамка му, повръщаше му се. Трябваше да бягат, но той беше прекалено изплашен дори да го каже. Такъв страхливец беше, че нямаше сили да се покаже пред момчетата долу. Да видят гнусния му, унизителен, пълнещ гащите страх. Можеше само да стои тук горе, вдигнал лък пред прозореца, но не намерил сили да опъне тетивата. Приличаше на някой, извадил оная си работа да пикае, но току-що открил, че не може да го направи, когато го гледат.
Чу тетивата на Рефт да избръмчава, после го чу да крещи: „Аз слизам долу!“. Видя го да изтегля с една ръка дългия нож от колана си, а с другата една къса брадвичка, докато тичаше към стълбите. Бек остана на място, с широко отворена уста, но не каза нищо. Беше стиснат в капана на страховете си, от една страна, да остане сам в таванската стаичка, от друга, този да слезе долу при останалите.
Почти насила погледна отново през прозореца. Южняците нахлуваха на площада — тези в огромните брони най-отпред, а след тях останалите. Бяха дузини. Стотици. От прозорците към тях полетяха стрели. Някой хвърли голям камък от покрива на мелницата, улучи един войник по шлема и го просна на земята. Но те бяха навсякъде, тичаха по улиците, блъскаха по вратите, посичаха в движение куцащи ранени. Край моста стоеше съюзнически офицер, облечен в същия ярък жакет и със същите извезани със златно ръкави като пленника, когото беше отвел Тръпката. Той размахваше сабя към отделните къщи и насочваше войниците.
Бек вдигна лъка, прицели се и най-после намери сили да опъне тетивата.
Не можа да го направи. Главата му кънтеше от ужасната врява, просто не можеше да мисли. Разтрепери се толкова силно, че вече не виждаше нищо. Затвори очи и пусна слепешката стрелата — единствената за цялата битка. Вече беше прекалено късно за бягане. Те бяха навсякъде около къщата. А той в капан. Пропусна шанса си и сега южняците бяха навсякъде. В очите му хвръкнаха трески и Бек се запрепъва заднешком, спъна се, падна по задник на пода и задрапа с пети по дъските. В рамката на прозореца се беше забила една от късите южняшки стрелички. Беше разцепила дървото и острието ѝ блестеше от вътрешната страна на рамката. Той остана на пода, подпрян на лакти, вторачен в острия ѝ връх.
Искаше майка си. Мъртвите му бяха свидетели, как само искаше майка си. Що за нещо е това, един мъж да иска майка си?
Бек скочи на крака. Чуваха се трясъци и тежко думкане, викове и писъци, които не приличаха на излезли от човешки гърла. Навсякъде. На долния етаж, вътре, вън, главата му се въртеше насам-натам при всеки нов шум. Бяха ли влезли вече в къщата? За него ли идваха? Но не можеше да помръдне от място, просто стоеше и се обливаше в пот. Чак краката му бяха мокри. Прекалено мокри. Беше се напикал. Беше се напикал като бебе и дори не беше разбрал кога, чак докато не започна да му става студено на краката.
Той изтегли от ножницата бащиния меч. Намести пръсти около дръжката. Тежестта на стоманата трябваше да му вдъхне сила, както винаги досега. Вместо това го накара да мисли за дома. Домъчня му за малката вмирисана стаичка, където толкова пъти го беше вадил от ножницата, където съскането на стоманата при излизане от ножницата нашепваше и подхранваше дръзките му мечти. Тръгна бавно към стълбите, извърнал настрани глава и примижал с очи, сякаш това, че не виждаше ясно пред себе си, някак щеше да го предпази от опасностите.
