Изведнъж по цялото си протежение гората сякаш оживя. Измежду дърветата се появиха мъже, чорлави, дрипави, мнозина полуголи. И сега, когато стоеше сред стотици други мъже, Финри най-после разбра какво не беше наред с онзи на скалата. В сравнение с останалите, той беше гигант, в истинския смисъл на думата.
Хардрик зяпаше навън с увиснало чене. Финри стисна с всичка сила ръката му и го повлече към вратата.
— Сега, капитане! Намерете генерал Яленхорм. Намерете баща ми. Тръгвайте!
— Трябва ми заповед…
Погледът му прескочи към Мид, който все така безгрижно съзерцаваше настъплението към Осранг. Щабните офицери не правеха разлика от него, с изключение на двама-трима, които се бяха отдалечили с небрежна походка от групата на Мид, явно заинтригувани от звука на рога.
— Кои са тези? — попита единият.
Финри нямаше време за обяснения. Пое дълбоко дъх и нададе най-пронизителния и най-протяжния женски писък, на който беше способна. Единият от цигуларите изскърца фалшиво, другият продължи за момент, после спря и в общата стая настъпи тишина. Всички глави се извърнаха рязко към Финри, с изключение на тази на капитан Хардрик. Тя с облекчение забеляза, че писъкът ѝ най-после го беше накарал да хукне към вратата.
— Какво, мамка му… — поде Мид.
— Северняци! — извика някой. — На изток!
— Какви северняци! Какви ги…
В следващия момент вече всички крещяха.
— Там! Там!
— Майко мила!
— Всички на стената!
— Имаме ли стена?
Хората по полето — кочияши, прислужници, ковачи и готвачи — изскачаха от шатри, фургони и палатки и хукваха презглава към странноприемницата. Между тях вече препускаха ездачи, яхнали някакви рунтави понита. Яздеха без седла и стремена, но независимо от това се движеха изключително бързо. Финри си помисли, че те също така може би имаха и лъкове, и в момента, в който го направи, първите стрели изчаткаха по северната стена на странноприемницата. Една влетя през прозореца и се плъзна по пода. Представляваше просто черно, грубо издялано парче дърво, но въпреки това доста опасно на вид. Някой извади сабя и в следващия момент из цялата обща стая на странноприемницата засвятка стомана.
— Качете стрелци на покрива!
— Затворете капаците на прозорците!
— Имаме ли стрелци?
— Къде е полковник Бринт?
Една сгъваема маса изскърца жалостиво, докато офицерите я вдигаха, за да препречат с нея един от прозорците, и хартията от плота ѝ се разпиля по пода.
Финри успя да зърне за последно какво ставаше навън, докато двама от офицерите се бореха да затворят прогнилите капаци на друг прозорец. През полето към тях препускаше огромна тълпа. Бяха преполовили разстоянието между гората и странноприемницата и започваха да се разгръщат през полето. Над главите им плющяха опърпани черни знамена, с преплетени в тях кости. Сигурно бяха около две хиляди. А срещу тях, в странноприемницата и около нея, имаше не повече от сто, при това леко въоръжени. Финри преглътна тежко.
— Портите затворени ли са?
— Залостете ги!
— Отзови Петнайсети!
— Прекалено късно ли е за…
— О, небеса. — Очите на Алис бяха обезумели от ужас. Стрелкаха се насам-натам в търсене на начин за бягство. И не откриха никакъв. — В капан сме!
— Ще ни дойдат на помощ — каза Финри, колкото можа по-спокойно, докато сърцето ѝ блъскаше като лудо.
— Кой?
— Кучето. — „Който съвсем благоразумно се постара с всички сили да стои колкото може по-настрана от Мид“ — каза си наум Финри. — Или генерал Яленхорм. — „Чиято дивизия е в такова състояние след вчерашния погром, че тя самата има нужда от помощ.“ — Или съпрузите ни. — „Които са достатъчно заети с атаката на Осранг и най-вероятно дори не подозират за новата опасност, току-що появила се току зад гърба им.“ — Ще ни дойдат на помощ — повтори тя, осъзнавайки колко жалко и неубедително прозвуча.
Офицерите се стрелкаха хаотично из общата стая, сочеха във всевъзможни посоки, крещяха един на друг взаимно противоречащи си заповеди. С всеки следващ барикадиран с какво ли не прозорец в стаята ставаше все по-тъмно и по-объркано. Забравен от всички, Мид стоеше насред стаята, с извадена сабя с позлатена дръжка в едната ръка, а другата, свита в юмрук, потрепващ от безсилие. Приличаше на изнервен баща, открил, че в деня на така старателно планираната сватба от него никой не се нуждае повече. Зад гърба му ликът му гледаше строго от портрета.
— Какво ще правим сега? — питаше той, но нямаше кой да му отговори. Отчаяно шарещите му очи се спряха на Финри. — Какво ще правим сега?
В момента, в който тя отвори уста, осъзна, че нямаше никаква представа.
След краткото просветляване, облаците се бяха струпали отново и дъждът се завърна. Поръси нежно лорд-маршал Крой и щаба му с поредната доза мизерия и скри напълно от погледите им и двата фланга на бойното поле.
— Проклет дъжд! — ядосваше се той. — Да бях с кофа на главата, повече щях да виждам.
