Долу цареше пълен безпорядък. Движение навсякъде, сенки, потъмни сенки и светли проблясъци от разбитите капаци на прозорците. Пръснати по пода изпотрошени вещи и покъщнина, святкащи остриета. Пращене на дърво. Някой се опитваше да влезе. Смесица от неразбираеми гласове, южняшки думи. Крясъци и стонове.
Двама от хората на Потопа лежаха на пода. От единия течеше обилно кръв. Другият повтаряше „не, не, не“. Топчестата физиономия на Колвинг беше изкривена в злобно, налудничаво изражение, докато ръгаше един съюзнически войник, който се опитваше да се промуши през вратата. От тъмното изникна Рефт, удари войника с брадвичката си в тила и той се просна на пода, събаряйки Колвинг под себе си. Рефт продължи да го млати по стоманената броня на гърба, накрая намери пролуката между шлема и нагръдника му и го довърши.
— Дръжте ги навън! — изрева той и затръшна с рамо вратата.
Един южняк влетя през прозореца, само на крачка от долния край на стълбите. Бек можеше да го наръга в гърба. Вероятно без дори някой да го види. Но не можеше да спре да мисли какво ще стане, ако нещо се обърка. Какво ще стане, ако замахне с меча. Затова не направи нищо. Брейт изпищя, обърна се и посегна да наръга войника с копието си, но преди да го направи, онзи стовари тънкия си меч в рамото му и острието потъна почти до гърдите на момчето. То изпищя и копието му се замята диво насам-натам, докато войникът се мъчеше да изтегли заседналото в рамото му острие на оръжието си. Кръвта на Брейт пръскаше върху двама им.
— Помощ! — крещеше Стодър, притиснал гръб в стената, с увиснал безпомощно в едната му ръка сатър. — Помощ!
Бек не се обърна да побегне. Просто се дръпна тихо назад и изкачи внимателно едно по едно стъпалата. Отиде бързо до отворения шкаф, изхвърли навън дървения рафт и се шмугна в покритата с паяжини вътрешност. Напипа две пролуки между дъските на вратата и бавно я затвори след себе си. Клекна и притисна гръб в долните краища на гредите на покрива. Остана сам в тъмното, като малко дете в скривалището си. Сам с бащиния меч, хлипането си и шума от битката на долния етаж, в която избиваха другарите му.
Лорд-губернатор Мид стоеше със скръстени на гърба ръце пред един от северните прозорци, гледаше наперено и кимаше с разбиране при рапортуваните вести, сякаш наистина му говореха нещо. Щабните офицери се бяха скупчили около него като пилци около гъска и също като тях крякаха превъзбудено. Финри стоеше, незабелязана от никого, в дъното на стаята, като грозна тайна, за която никой не искаше да си спомня. Изгаряше от желание да научи какво става, но не смяташе да достави удоволствие на кой да е от щабните офицери, като попита. Гризеше нокти и прехвърляше наум всички възможности за отмъщение.
Не искаше да си го признае, но в момента най-много я беше яд на самата себе си. Сега вече виждаше ясно колко по-добре можеха да се развият нещата, ако се беше преструвала на търпелива, чаровна и смирена женичка, точно каквато Хал очакваше от нея да бъде. Трябваше просто да се умилква и ръкопляска на нескопосаните опити за командване от страна на Мид, да спечели доверието му и тихомълком да се намърда в обкръжението му като кукувица в гълъбово гнездо.
От друга страна, човекът беше достатъчно суетен, за да мъкне из половината Север помпозния си портрет. Може би не беше твърде късно да изиграе ролята на заблудена овца и с помощта на малко престорено разкаяние да спечели благосклонността му. Тогава, когато ѝ се отвори възможност, хубавичко ще му забие нож в гърба. Отблизо най-добре стават тези неща. Да, по един или друг начин ще му забие ножа в гърба. Нямаше търпение да види съсухрената му физиономия, когато най-после…
— Ха-ха — изсмя се Алис. — Кой е това?
— Кой?
Финри погледна през прозореца, който гледаше на изток, в момента напълно игнориран от останалите в общата стая на странноприемницата, предвид факта, че битката се водеше откъм северната ѝ страна. От гората беше излязъл някакъв дрипльо. Стоеше изправен на една ниска оголена скала в полето, с развяна от вятъра дълга коса и гледаше право към странноприемницата. Без значение докъде можеше да стига човешкото въображение, той в никакъв случай не можеше да мине за съюзнически войник.
Финри го огледа внимателно. Хората на Кучето трябваше да са на повече от час път зад тях, а и нещо в самата гледка на самотната фигура на скалата просто…
— Капитан Хардрик — провикна се тя. — Това някой от хората на Кучето ли е?
— Кой? — Хардрик тръгна към нея. — Честно казано, нямам представа…
Мъжът на скалата вдигна нещо пред лицето си и изви назад глава. Секунда по-късно над полето се разнесе плътен, протяжен вой.
— Рог! — изсмя се отново Алис.
В момента, в който долови вибрациите на звука в стомаха си, Финри вече знаеше всичко.
— Капитане — сграбчи тя ръката на Хардрик. — Трябва да отнесете вест до генерал Яленхорм, че сме нападнати.
— Моля? Но какво…
Идиотската усмивка на капитана се стопи, когато проследи погледа ѝ.
— Оу — каза Алис.
