Хората често си мислят, че лорд-маршалът разполага с абсолютна власт над бойното поле, по-голяма дори и от тази на император в тронната си зала. Не подозират за огромното количество препятствия на пътя му. Времето например, пословично известно със склонността си да не зачита заповеди. Или политическата обстановка: капризите на краля, нагласата на населението. И най-накрая, неизброимите проблеми в тила: трудности с обоза и транспорта, дисциплината. Колкото по-голяма бе една армия, толкова по-тромаво ставаше управлението ѝ. Ако човек успееше с помощта на някакво чудо да вкара тази непокорна тълпа в строй, така че да е готова за битка, и избереше добро местоположение за разполагане на щаба — достатъчно далече от фронта, но на издигната позиция, откъдето главнокомандващият да може, на теория поне, да ръководи действията на бойното поле, той пак не можеше да види всичко. На заповедите им отнемаше поне половин час да достигнат до човека, за когото са предназначени, и така често ставаха безполезни, дори опасни за изпълнение в момента на получаването им.
Колкото по-нависоко се изкачваше човек в командната верига, толкова повече бримки между него и стоманата, предназначена за врага. И толкова по-трудно предаването на заповеди. А повече хора между него и войника означаваше повече човешки спънки по пътя към успеха: страхливост, прибързаност, некомпетентност и най-лошото от всички — добри намерения. Така късметът получаваше повече възможности за изява, а той според Крой рядко обръщаше нещата в негова полза. С всяко следващо повишение Крой се беше надявал, че този път окончателно ще скъса оковите и най-после ще получи така заветната власт над всичко и всички. И с всяко следващо повишение се оказваше още по-безпомощен отпреди.
— Аз съм просто един сляп, стар идиот, озовал се в дуел — промърмори той.
Само дето от безпомощно и слепешката размахваната рапира не зависеше само неговият живот, а този на хиляди други.
— Ще желаете ли брендито си, лорд…
— Не, мамка му, хич не ми е до него! — кресна той на адютанта си и веднага съжали, когато го видя да се дръпва боязливо назад с бутилката в ръка.
Как да му обясни, че вчера новината, че на съвестта му лежи смъртта на стотици от хората му, го достигна именно с чаша бренди в ръка и сега от самата мисъл за напитката му се повдигаше?
А това, че дъщеря му беше толкова близо до фронтовата линия, допълнително вгорчаваше живота му. На няколко пъти вече се улавяше, че премества далекогледа на изток и опитва да види през пелената на дъжда странноприемницата, в която Мид беше установил щаба си. Почеса се сърдито по бузата. Бяха го прекъснали по време на бръснене с лошата вест, че Кучето и хората му са се натъкнали на следи от някакви диваци, дошли от отвъд Крина. А хора, които Кучето нарича диваци, явно бяха наистина диви. И сега Крой едва успяваше да си събере мислите от притеснение, но по-тревожното бе, че едната половина от лицето му беше гладко избръсната, а другата не. Подобни подробности винаги го тревожеха. Армията е изградена от множество подробности и детайли, точно както къщата от тухли. Ако една не е поставена както трябва — цялата постройка може да рухне. Но ако човек внимава достатъчно при полагането на хоросана и после тухлата…
— Хм — промърмори Крой. — Аз наистина съм просто един проклет зидар.
— Последните сведения от Мид са, че се справят добре с нападението — каза Фелниг, безсъмнено в опит да го откъсне от тревогите. Началник-щабът му го познаваше прекалено добре. — Окупирали са вече почти цялата южна част на Осранг и сега се готвят да атакуват по моста.
— Имаш предвид, че са се справяли добре преди половин час?
— С повече не разполагаме, господине.
— Така е.
Крой погледна за последно, но от странноприемницата не се виждаше почти нещо, за Осранг и дума да не става. С тревоги нямаше да постигне нищо. Ако всеки в тази армия имаше смелостта и изобретателността на дъщеря му, отдавна да са спечелили войната и да пътуват обратно за дома. Тежко на северняка, който се изпречеше насреща ѝ, когато е в лошо настроение. Проследи с далекогледа си течението на реката и спря върху Стария мост.
Или поне му се щеше да бе направил именно това. Бледата светла чертичка през тъмната криволичеща ивица, за която предполагаше, че е вода, се появяваше и изчезваше с всеки следващ талаз на ситния ръмеж. Разстоянието дотам беше поне миля и половина-две. Със същия успех можеше да гледа коя да е друга част от долината.
— Проклет дъжд! Какво е положението отляво?
— Според последните вести от Митерик втората му офанзива през моста е била, как точно го беше казал? Притъпена.
— Ясно, значи, вече се е провалила окончателно. И все пак превземането на мост при упорита съпротива не е лесна работа.
— Хм — изсумтя Фелниг.
— На Митерик може да му липсват много качества…
— Именно.
— … но постоянството и упоритостта не са сред тях.
— Прав сте, господине, упорит е като магаре. И постоянно се държи като истински задник.
