Герои полностью

— Кажи им да приготвят Седми, а Втори да е готов зад тях. Искам кавалерията на отсрещния бряг в момента, в който успеем да задържим някаква територия на другия край на моста, мамка му, това поле направо плаче за кавалерийска атака! Разкарай Келнския полк от пътя, разчистете ранените. Ако трябва, в реката да ги изхвърлят. Проклятие, даваме време на северняците да се окопитят. Мамка му, даваме им достатъчно време да си вземат вана, ако решат! Кажи им да го направят моментално, ако ли не, кълна се, слизам долу и лично ще ръководя атаката, без значение ще успея ли да намърдам тлъстия си задник в бронята, или не. Кажи им…

Той усети нечий пръст да смушква рамото му.

— Заповедта трябва да се изпълни незабавно, генерал Митерик, незабавно!

Фелниг почти изкрещя последното и опръска със слюнка лицето му. Не можеше да повярва до каква степен беше обсебен глупакът от правилата на устава. Във времена като тези уставът означаваше смърт. Що за офицер държи на уставно поведение в щаба, докато навън тече битка на живот и смърт? Докато умират хора? Той зачете гневно заповедта.

Първи беше временно зачислен към дивизията на Митерик и като техен командир, беше негова отговорност да интерпретира заповедта на главнокомандващия и да им даде ясни указания относно изпълнението ѝ. Заповедта на Крой, точно като самия него, беше формулирана ясно и стегнато, а и моментът за изпълнението ѝ беше пределно ясен. Но проклет да е, ако пропусне възможността да изкара от кожата му това безврато насекомо, началник-щаба му. Щом иска всичко да е по устав, ще го получи и дано се задави с него.

Той разстла листа върху картата, вдигна ръка и защрака с пръсти, докато някой не пъхна в тях писалка. После издраска, без много да се замисля над съдържанието, няколко реда под заповедта на маршала.

Митерик тръгна към изхода на шатрата и мимоходом избута с рамо Фелниг от пътя си.

— Къде се дяна това момче от полка на Валимир? — провикна се той навън. — Как се казваше? Леперлиспер?

— Ледерлинген, господине! — Един висок, слаб младеж с тревожно изражение на лицето отдаде неубедително чест и завърши с едно още по-неубедително: — На вашите заповеди, генерал Митерик!

Митерик не би му се доверил да отнесе успешно нощното му гърне до потока, камо ли важна заповед, но както беше казал Бяловелд: „На война човек трябва да обръща спънките в своя полза“.

— Отнеси незабавно това на полковник Валимир. Това е заповед от лорд-маршала, разбираш ли? От изключителна важност.

Митерик натика в ръката на младежа смачканата хартия с тук-там ситни пръски мастило.

Ледерлинген не помръдна от място, вторачен в заповедта в ръката си.

— Е? — кресна генералът.

— Ъ… — Той отново отдаде чест. — Разбрано…

— Действай! — изрева в лицето му Митерик. — Тръгвай!

Ледерлинген заотстъпва сковано заднешком, все още изпънал гръб, после се обърна и хукна през калта към коня си. Когато се намести на мокрото седло, забеляза някакъв кльощав офицер без никакъв врат и силно колосана куртка да излиза от щабната шатра и да съска нещо на генерала под погледите на часови и офицери, измежду които един доста едър, с тъжен поглед и дебел врат, който му изглеждаше познат отнякъде.

Не можеше да се сети откъде, но за това и бездруго нямаше време. Най-после имаше работа, която си заслужаваше вършенето. Той обърна гръб на иначе интригуващата и поучителна гледка на двама от най-старшите офицери в армията на Негово Величество, съскащи един на друг, и препусна на запад. Честно казано, не съжаляваше, че си тръгна. Щабът се оказа още по-плашещо и объркващо място от фронтовата линия.

Провря се през скупчените нагъсто пред шатрата мъже, викайки да се дръпнат от пътя му, после продължи през по-разредена тълпа от войници, готвещи се за третата атака по моста. Държеше юздите с една ръка, а в другата стискаше заповедта. Трябваше да я прибере в джоба си, така само му пречеше да язди, но се страхуваше да не я изгуби. Заповед от самия лорд-маршал Крой. Точно за това беше мечтал, когато постъпваше в армията с грейнали от нетърпение очи. Възможно ли бе да са минали само три месеца?