Вече оставяше по-голямата част от дивизията на генерал Митерик зад гърба си, а с тях и глъчката. Ускори темпото и се приведе над седлото, докато конят му препускаше по осеяния с туфи черен път, далече от Стария мост, право към тресавищата. За съжаление, щеше да се наложи да остави коня при малкия отряд, оставен в тила на полка, и да отнесе заповедта на Валимир пеша през тресавището. Дано само не стъпи където не трябва, че тогава ще отнесе заповедта на Клидж.
Мисълта го накара да потрепери. Братовчед му го предупреди да не се записва в армията. Каза му, че войната е ужасно нещо, пълна бъркотия, в която и добрите хора вършат страшни злини. Каза му, че всяка война е заради амбициите на богатите, а бедните могат да очакват само гробове от нея, а също, че в цялата рота, в която беше служил, нямало двама що-годе свестни хора на кръст. Офицерите до един били арогантни, невежи и нескопосани. Войниците пък — страхливци, фукльовци, побойници или най-обикновени крадци. Тогава Ледерлинген си мислеше, че братовчед му умишлено преувеличава, за да го наплаши, но сега му се струваше, че може би дори беше смекчил нещата в разказа си. Ефрейтор Тъни например обединяваше успешно страхливеца, фукльото, побойника и крадеца в едно и беше най-големият злодей, когото Ледерлинген някога беше виждал, но незнайно защо, всички го смятаха за герой. Да живее ефрейтор Тъни, най-долният мошеник и кръшкач в цялата дивизия!
Черният път се превърна в камениста пътека, виеща се през дерето на малък поток, или по-скоро, през широка канавка, пълна с мека кал. В нея растяха дървета с натежали от дребни червени плодове клони. Вонеше на гнило. Каменистата земя не позволяваше по-бърза езда от обикновен тръс. Така си е, войнишкият живот те води на какви ли не красиви и екзотични места.
Ледерлинген въздъхна дълбоко. Войната се оказа ужасно нещо и пълна бъркотия, спор нямаше. Все повече започваше да се съгласява с братовчед си, че не е място за него. Сега просто ще държи главата ниско, ще гледа да не се забърква в неприятности и ще последва съвета на Тъни — никакви доброволни начинания повече…
— Ау!
Ужили го оса по крака. Или поне това си каза първоначално, въпреки че болката беше доста повече от обикновеното ужилване. Когато погледна, от бедрото му стърчеше стрела. Зяпна я смаяно. Дълга, права пръчка със сиви и бели пера на края. Стрела. За момент се замисли дали някой не си правеше шега с него. Фалшива стрела. Болеше, но доста по-слабо, отколкото си го бе представял. Панталонът му започна да почернява от кръв. Стрелата си беше съвсем истинска.
Някой стреляше по него!
Заби пети в хълбоците на коня и изкрещя. Сега вече болеше много. Все едно му бяха забили нажежен ръжен в бедрото. Конят подскочи рязко напред по каменистата пътека и той изпусна юздата. Подрипна на седлото и размаха ръката със заповедта в нея. После се стовари на земята. Зъбите му изтракаха и главата му се замая, докато се премяташе.
Изправи се, залитна и изхлипа от болката в бедрото. Подскочи на един крак, огледа се объркано. Успя да извади сабята си. На пътеката зад него имаше двама мъже. Северняци. Единият вървеше целеустремено към него с нож в ръка. Другият беше вдигнал лък.
— Помощ! — извика Ледерлинген, но от гърлото му излезе само едно немощно хленчене. Не беше сигурен кога за последно подмина съюзнически войник на пътя. Преди да влезе в дерето, май видя няколко съгледвачи, но това беше отдавна. — Помощ…
Стрелата щръкна от ръкава на куртката му. Върхът ѝ се подаде от другата страна на ръката му. Този път болеше от самото начало. Изпусна с писък сабята. Тежестта му падна върху десния крак и той поддаде. Строполи се на земята и се изтъркаля надолу по брега на потока. При всеки допир на пречупените стрели в земята, през ръката и крака му го пронизваше непосилна болка.
Спря по корем в калта. Продължаваше да стиска заповедта в ръка. Опита да се надигне. Чу някъде отстрани шляпане на крака в калта. Нещо го удари отстрани в шията и главата му подскочи.
Фос Дълбокото измъкна парчето хартия от пръстите на южняка и изтри ножа си в гърба му. Постави крак на тила му и натисна главата му дълбоко в калта. Не искаше да го слуша как крещи. Отчасти, за да не бъде чут от някого, но най-вече, защото в последно време не можеше да понася виковете на умиращия. Ако трябва да се свърши работата, хубаво, така да е, но да ги слуша, докато умират, много благодаря, няма нужда, не е длъжен.
Плиткото се зададе с коня на южняка.
— Красавица е, а? — каза той и се усмихна широко.
— Не я наричай „тя“. Това е кон, не е жена ти.
Плиткото потупа нежно кобилата по главата.
— По-красива е от твоята жена.
— Това беше грубо и незаслужено.
— Съжалявам. Какво да… го правим тогава? Добро животно е. Струва доста…
— Как ще го прекараш от другата страна на реката? Отказвам да влача проклетото добиче през тресавището, а в случай че си забравил, на моста тече битка.
— Не съм забравил.
— Убий го.
— Жалко е, само това…
— Мамка му, убий го и да тръгваме. — Дълбокото посочи към главата на южняка под ботуша му. — Аз убивам него, нали така?
