— Е, той не струва нищо…
— Просто го убий! — После, осъзнал, че не е добра идея да повишава глас, предвид това, че наоколо можеше да има още южняци, прошепна: — Просто го убий и скрий някъде проклетото чудо!
Плиткото го изгледа намусено, но придърпа коня за оглавника, увеси се на шията му и го наръга отдолу с ножа. Продължи да го натиска надолу, докато кръвта му изтичаше в калта.
— Гадно, гадничко, гаднярско — поклати глава Плиткото. — Не падат парички от убиването на кончета. Рискувкаме достатъчничко само като идваме тук…
— Спри!
— Какво да спра?
Той довлече един паднал клон и го метна върху трупа на коня.
— Да говориш като бебе, ти какво мислиш? Странно е. Все едно главата ти е спряла да расте, когато си бил на четири.
— Говоренето ми те дразни? — попита Плиткото, докато отсичаше с брадвичката си един клон.
— Да, щом питаш, дразни ме.
Плиткото покри добре с клоните трупа на коня.
— Ми тогавка май ще трябвка да поспра.
Дълбокото въздъхна тежко през стиснати зъби. Един ден щеше да убие Плиткото, или той него, знаеше го сигурно откакто навърши десет. Разгъна листа хартия и го вдигна пред очите си.
— За какво става дума? — надникна през рамото му Плиткото.
Дълбокото се обърна бавно и го погледна право в очите. Нямаше да се изненада, ако денят беше именно днес.
— Какво? Мислиш, че съм се научил да чета южняшки насън и не си спомням ли? Откъде, мътните го взели, да знам за какво става дума?
— Прав си — сви рамене Плиткото. — Ама има вид на нещо важно.
— Да, наистина изглежда като нещо важно.
— Е?
— Предполагам сега въпросът е кой би се заинтересувал да го прочете?
Двамата се спогледаха.
— Калдер — казаха в един глас.
Този път Хансул Бялото око яздеше с всички сили и на лицето му нямаше усмивка. От щита му стърчеше пречупена стрела, а на челото му имаше прясна рана. Имаше вид на човек, току-що излязъл от битка. На Калдер му се догади само при вида му.
— Скейл иска да дойдеш с хората си. — Възрастният войн звучеше достатъчно сериозно. — Южняците тръгнаха отново през моста и този път положението е сериозно. Няма да успеем да ги удържим още дълго.
— Добре. — Калдер знаеше, че този момент все някога ще дойде, но от това, че най-после беше дошъл и чакането беше свършило, не му олекна. — Приготви мъжете.
— Дадено.
Бледоликия тръгна по стената, крещейки заповеди.
Калдер посегна към дръжката на меча, дръпна я, за да разхлаби острието в ножницата, и сериозно се изложи пред наставалите зад стената хора на брат му — сега неговите хора. Време бе да напише първия куплет от песента за дръзкия принц Калдер. Дано само не се окажеше и последният.
— Ваше принц-че-ство!
Калдер се извърна.
— Фос Дълбокото. Все в прекрасни моменти ме заварваш.
— Надушвам отчаянието.
Дълбокото беше мръсен, при това не просто от морална гледна точка. Беше по-мърляв от обикновено, сякаш се беше гмуркал в блато, в което Калдер не се съмняваше, че ще направи, ако подозираше, че някой може да е изпуснал монета на дъното.
— Какво има? Сега нямам време, отивам да умра славно в битка.
— О, не искам да слагам край на баладите, които ще се съчинят в твоя прослава.
— А, те вече пеят песни за него — намеси се Плиткото.
— Ама не и в негова прослава — ухили се Дълбокото. — Намерихме нещо, дето може да те заинтригува.
— Гледай! — викна Плиткото и посочи на юг, а на калната му физиономия белнаха два реда зъби. — Дъга!
И наистина, след спирането на дъжда над ечемика в далечината се беше извила бледа дъга, но Калдер не беше в настроение да ѝ се възхищава.
— Дошли сте да ми напомните за несравнимите гледки наоколо или наистина има нещо важно?
Дълбокото му подаде сгънато парче хартия, омачкана и изцапана. Калдер посегна, но той дръпна ръка.
— На определена цена.
— Цената на хартията не е много висока.
— Естествено — отвърна Дълбокото. — Но това, което е написано на нея, струва доста.
— И какво е написано на нея?
Братята се спогледаха.
— Нещо. Намерихме го у един южняк.
— Нямам време за глупости. Като нищо ще се окаже, че е просто писмо от майка му.
— Писмо ли? — попита Плиткото.
— Давай насам — щракна с пръсти Калдер. — Ще ви платя каквото струва. Ако ли не, отивайте някъде другаде да се дивите на дъгата.
Братята пак се спогледаха. Плиткото вдигна рамене. Дълбокото плесна листа в отворената длан на Калдер. На пръв поглед не беше нищо особено, парче хартия, опръскано с кал и нещо, което подозрително наподобяваше кръв. Като се замисли, познавайки тези двамата, със сигурност беше кръв. Отвътре беше изписан с прилежен, четлив почерк.
Полковник Валимир,
Частите на генерал Митерик водят тежка битка при Стария мост. Скоро врагът ще е принуден да включи в защитата му всичките си резерви. Ето защо искам да предприемете незабавна атака с цялата численост на полка си. Успех.
