Сякаш на него някога му беше пукало за Севера или за когото и да било, освен за себе си.
Явно патриотичните му брътвежи бяха подействали на Бледоликия точно колкото и на него самия.
— Ех, де да беше устроен светът така — каза възрастният войн, — въобще нямаше да има нужда от мечове. Не се обиждай, Калдер, но Десетократния те мрази, както чумата мрази живота, а и към брат ти не питае кой знае какво чувства. Няма да изложи на опасност хората и себе си, каквото ще да казва Дау. Ако искаш някой да помогне на брат ти, ще трябва да го направиш сам. При това скоро. — Той повдигна въпросително вежди. — Е, какво правим?
На Калдер му се прииска да го фрасне, но вътрешно знаеше, че беше прав. И точно затова искаше да го фрасне. Какво да прави? Вдигна отново далекогледа и обходи края на гората, бавно, от край до край и обратно.
Стори ли му се, или зърна за миг проблясването на друг далекоглед, насочен право към него?
Ефрейтор Тъни погледна през далекогледа си към каменната стена. Стори ли му се, или зърна за миг проблясването на друг далекоглед, насочен право към него? Сигурно си въобразяваше. От другата страна не се случваше нищо особено.
— Движение? — изписка Жълтен.
— Тц.
Тъни сви тръбата и се почеса по наболата, мазна брада на шията си. Започваше да подозира, че нещо друго освен него се беше заселило в яката му. Глупаво решение, ако питаха него, понеже в момента повече от всичко на света искаше да е някъде другаде. — Доколкото виждам, просто си седят там.
— Като нас тук.
— Добре дошъл на славното бойно поле, боецо Жълтен.
— Още ли ги няма проклетите заповеди? Къде се дяна този Ледерлинген?
— Няма как да знаем.
Тъни отдавна беше престанал да се изненадва, че нещата в армията не ставаха точно така ефикасно, колкото си мислеха всички. Погледна през рамо. Полковник Валимир изливаше поредната си доза гняв, този път върху сержант Форест.
Жълтен се наведе към него и прошепна.
— Всеки сере на главата на този отдолу, нали, ефрейтор?
— О, започваш да схващаш как точно действа армията на Негово Величество. Смея да твърдя, че от теб един ден може да излезе чудесен генерал, Жълтен.
— Амбициите ми стигат само до ефрейтор, ефрейтор Тъни.
— Мъдро решение, мисля аз. Както сам можеш да се убедиш.
— Все още нямаме заповеди, господине — отвърна с изкривено в умолителна гримаса лице Форест.
— Проклятие! — кресна Валимир. — Сега е моментът! И най-големият идиот го знае.
— Но… не можем да тръгнем без заповеди, господине.
— Естествено, че не можем, мамка му! Своеволно напускане на пост, това ще направим! Но сега е точният момент и проклетият генерал Митерик ще иска да узнае защо не съм проявил самоинициатива!
— Много вероятно е, господине.
— Самоинициатива, а, Форест?
И както обикновено, той продължи да беснее ли, беснее.
Тъни въздъхна и подаде далекогледа на Жълтен.
— Къде отивате, ефрейтор?
— Никъде. Абсолютно никъде. — Тъни се облегна на дънера и притвори шинела си отпред. — Събуди ме, ако нещо се промени, ясно? — Почеса се по шията и нахлупи шапка над очите си. — По някое чудо.
Шумът на битката беше онова, което изненада Финри най-много. Беше най-силният шум, който беше чувала в живота си. Няколко дузини мъже, ревящи и крещящи с пълно гърло, трошене на дърво, тупурдия от десетки крака по пода, дрънчене на метал, и всичкото това усилено от затвореното пространство на общата стая. Чудовищно, кънтящо ехо — смесица от болка и ярост. Ако подземният свят имаше шум, сигурно звучеше точно така. Надали някой чуваше заповедите, но това нямаше значение.
Вече нямаше полза от заповеди.
Капаците на поредния прозорец влетяха с трясък в стаята. Огромният шкаф с позлатена инкрустация, който го препречваше, смаза под тежестта си един злощастен лейтенант и избълва на пода съдържанието си от изпотрошен порцелан. В светлия отвор на прозореца изникнаха фигури — първоначално просто тъмни опърпани силуети — но когато влетяха в стаята, придобиха ужасяващи подробности. Озъбени лица, намазани с боя и кал. Чорлави коси, с вплетени в тях кости, грубо издялани дървени обеци или такива от отлято желязо. Размахваха нащърбени секири и боздугани със стърчащи метални шипове. Виеха, грачеха в ужасяващ, неразбираем хор, а очите им бяха облещени, обезумели от ярост.
Алис изпищя отново, но Финри незнайно как успяваше да запази пълно хладнокръвие. Късметът на начинаещия, предполагаше тя. Или просто тепърва щеше да осъзнае колко на зле отиваха нещата. А те отиваха много, много на зле. Очите ѝ зашариха наоколо, не смееше да мигне, за да не пропусне нещо.
