Бек чуваше, че битката не е свършила. Но на долния етаж беше тихо. Може пък южняците да са си помислили, че са избили всички в тази къща. Може би някак са пропуснали да забележат тясното стълбище към таванската стая. Мъртвите му бяха свидетели, така се надяваше да са го пропуснали…
Едно от стъпалата на стълбището изскърца и дъхът на Бек секна. Може би от скърцане до скърцане няма разлика, но вътрешно той някак знаеше, че това, което чу, беше причинено от крака на човек, който се стараеше да не вдига шум. По кожата му изби пот. Стече се по тила му. Гъделичкаше, но той не посмя да помръдне и да се почеше. Всеки мускул в тялото му беше напрегнат до скъсване, стоеше неподвижен като статуя, не издаваше никакъв шум. Примижаваше при всеки по-шумен дъх, не смееше дори да преглътне. Топките му, задникът му, стомахът му — сякаш бяха пълни с лед, много тежък лед, и той имаше чувството, че всеки момент ще го изпусне на пода.
Чу ново изскърцване. Стори му се, че дори чува копелето да просъсква нещо под носа си. Подиграва му се. Значи, знае, че той е там. Не чуваше какво казва, сърцето му биеше така силно, че имаше чувството, че ще го проглуши. Бек се сви колкото можа повече. Едното му око не се откъсваше от нащърбената пролука между стената и горния край на вратата на шкафа и тясната ивица от таванската стая, видима през нея. Изведнъж в нея се появи върхът на меч. Проблясваше зловещо. След него се появи острието, опръскано с кръв. Кръвта на Колвинг, на Брейт или Рефт. А скоро и на Бек. Съюзнически меч, позна го по усукания метал около гарда и дръжката.
Ново проскърцване. Бек разпъна пръсти пред вратата, но не докосна грубото дърво, за да не го издадат със скърцането си ръждивите панти. Стисна топлата дръжка на бащиния меч. През пролуката на вратата влизаше тънък сноп светлина и една тясна ивица напряко на острието светеше ярко, останалото сивееше матово в тъмното. Трябва да се бие. Трябва, ако иска да види отново майка си, братята си и фермата. А това беше всичко, които искаше сега.
Още една скърцаща стъпка. Бек пое бавно, дълбоко въздух. Времето сякаш спря. Колко време отнема една стъпка?
Още една стъпка.
Бек блъсна вратата на шкафа и изскочи навън, крещейки с пълно гърло. Провисналата врата на шкафа закачи с долния си край дъските на пода и той се спъна и загуби равновесие. Сега нямаше друг избор, освен да се хвърли право срещу него.
Съюзническият войник беше в сянка и бавно извръщаше към него глава. Бек замахна с всички сили и гардът на меча се впи в пръстите му, докато острието потъваше в гърдите на войника. Двамата се завъртяха в една ръмжаща прегръдка и нещо фрасна здраво Бек по главата. Ниската напречна греда на покрива. Падна по гръб, а съюзническият войник се просна с цялата си тежест върху него и му изкара въздуха. Ръката с меча също остана притисната под тялото му, а пръстите премазани около дръжката. Мина малко време, докато очите му се настроят към светлината, но когато отново виждаше, беше лице в лице с облещения войник.
Това не беше съюзнически войник. Беше Рефт.
Той пое дълбоко въздух и бузите му потрепериха. После изкашля кръв в лицето на Бек.
Бек изскимтя и започна да се гърчи и рита под тялото му. Накрая успя да го претърколи настрани. Коленичи до него и се вторачи в лицето му.
Рефт лежеше на една страна. Пръстите на едната му ръка драскаха по пода. Едното му око се извръщаше нагоре към Бек. Опитваше се да каже нещо, но от гърлото му излизаше само хъркане. От носа и устата му течеше кръв. Изпод тялото му също. Пълзеше в жилките на дървените дъски, черна в сянката, яркочервена на светлите петна.
Бек сложи ръка на рамото му. Почти прошепна името му, но знаеше, че няма смисъл. Обви внимателно пръсти около лепкавата дръжка на бащиния меч. Изваждането на острието се оказа много по-трудно от забиването му. Накрая излезе с тихо съскане. Бек отново понечи да каже името на Рефт и установи, че не можеше да говори. Пръстите на Рефт бяха спрели да драскат по пода. Очите му бяха широко отворени. Устата и шията му червенееха. Бек притисна опакото на ръката към устата си и я видя цялата окървавена. Осъзна, че целият беше в кръв. Дрехите му бяха пропити с нея. Беше целият червен. Изправи се и усети стомаха си да се преобръща. Очите на Рефт все още бяха вторачени в него. Тръгна, залитайки, към вратата, надолу по стълбите, оставяйки тънка розова драскотина по мазилката на стената с върха на меча. Бащиният му меч.
