Той се запрепъва заднешком и едната му ръка затърси окървавената дръжка на кинжала. Финри остана притисната до стената, задъхана, с разтреперани колене. Изведнъж главата ѝ се метна на една страна и някаква ужасна болка я прониза през врата. Изпищя, но писъкът секна в гърлото ѝ, когато главата ѝ се блъсна…
Главата ѝ избухна в ярка светлина.
Подът я блъсна в корема. Покрай лицето ѝ скърцаха и се влачеха по пода ботуши.
Усети пръсти около шията си.
Не можеше да диша. Заби нокти в ръката и задраска. Ушите ѝ бучаха.
Нечие коляно се заби в корема ѝ и я притисна към една маса. Горещ, вонящ дъх я блъсна в лицето. Имаше чувството, че главата ѝ ще се пръсне. Почти не виждаше, всичко беше толкова ярко.
И тогава настъпи тишина. Пръстите около врата ѝ отслабиха хватката си едва-едва, но достатъчно, за да си поеме, потрепервайки, дъх. Разкашля се, задави се и пак се разкашля. Първоначално помисли, че беше оглушала, но тогава осъзна, че просто в стаята беше настанала гробна тишина. Труповете лежаха на земята, оплетени в изпотрошени мебели. Подът беше осеян с изпочупена посуда, скъсана хартия и цели купчини мазилка от стените. Някой от умиращите простена тихо. Имаше само трима оцелели офицери. Един държеше окървавената си ръка, другите двама седяха на пода, с вдигнати ръце. Единият плачеше тихо. Диваците стояха надвесени отгоре им, неподвижни като статуи. Имаха някак тревожен вид, сякаш чакаха нещо да се случи.
Финри чу дъските на пода в коридора към общата стая на странноприемницата да изскърцват. Чу го отново. Приличаше на шум от стъпки, но сякаш нещо много по-тежко натискаше дъските. Последва тежка нова стъпка. Очите ѝ се извърнаха към вратата.
На прага се появи човек. По-скоро формата на тялото му беше човешка, не и размерът. Наложи се да наведе глава, за да мине през вратата, а когато влезе, остана някак приведен, все едно стоеше под палубата на кораб и внимаваше да не си удари главата в гредите отгоре. Черната му, тук-там прошарена коса беше полепнала по грубо издяланото лице. Изпъкналата му челюст беше обрасла с черна брада, а на огромните му рамене висеше сплъстена животинска кожа с дълъг косъм. Той огледа пораженията в стаята и на лицето му се изписа разочарование. Сякаш дори се засегна от гледката. Приличаше на човек, поканен на чай, а вместо това озовал се в кланица.
— Защо всичко е изпотрошено? — попита той. Гласът му бе неочаквано мек, а тонът спокоен. Наведе се и вдигна от пода една чиния, която в огромната му ръка изглеждаше като чаена чинийка. Облиза върха на показалеца си, избърса няколко пръски кръв от печата на гърба на чинията и се вгледа в него като внимателен купувач. След това погледът му се спусна към трупа на Мид и лицето му се свъси. — Нима аз не поисках трофеи? Кой уби този стар мъж?
Диваците се спогледаха с ококорени от страх очи. Бяха истински ужасени, осъзна Финри. Един вдигна трепереща ръка и посочи дивака, който я държеше.
— Салук го направи!
Погледът на гиганта се премести върху Финри, после към дивака и коляното, с което я притискаше в корема. Очите му се присвиха, той постави чинията на изподраната маса толкова внимателно, че тя не издаде звук, докосвайки дървото.
— Какво правиш с моята жена, Салук?
— Нищо! — Пръстите около шията на Финри се отдръпнаха и тя се провлачи назад по масата, все още задъхана. — Тя уби Брега, аз просто…
— Ти крадеше от мен.
Гигантът пристъпи към него с наклонена на една страна глава.
Салук се заоглежда стреснато, а останалите се отдръпнаха от него, сякаш беше чумав.
— Но… аз само исках да…
— Знам. — Гигантът кимна разбиращо. — Но правилата са си правила.
Той скъси разстоянието до Салук за части от секундата. Сграбчи го с една огромна лапа за китката на едната ръка, а с другата го стисна за врата и пръстите му почти се събраха с палеца на тила. Отлепи го от пода и размаза черепа му в стената — веднъж, два пъти, три пъти. Кръвта му пръсна по напуканата мазилка. Всичко свърши толкова бързо, че Финри дори не успя да се изплаши.
— Човек се опитва да ги научи на нещо хубаво… — Той положи внимателно мъртвия дивак на пода и го подпря седнал с гръб към стената. Скръсти ръцете в скута му и подпря разбитата му глава на стената, като грижовна майка, слагаща детето си да спи. — Но някои хора никога няма да бъдат цивилизовани. — Отведете жените ми. И гледайте да не ги повредите. Живи струват нещо. Мъртви… — Той претърколи с огромния си ботуш трупа на Мид. Лорд-губернаторът се обърна по гръб и изцъклените му очи се приковаха в тавана. — Са просто пръст.
Алис изпищя. Финри се зачуди как след толкова много пищене успяваше всеки път да докара такъв чист и висок тон. Докато я теглеха през стаята, тя не издаде звук. От една страна, ударът по главата сякаш я беше лишил от глас. От друга, още не можеше да си поеме както трябва дъх след душенето. Но най-вече, защото мислите ѝ бяха заети с търсене на изход от този кошмар.
