На долния етаж никой не помръдваше. Чуваше шума на битката навън, може би, не беше сигурен. Някакви неистови крясъци. Във въздуха се носеше фина пелена дим и миризмата на огън дращеше гърлото му. Имаше вкус на кръв в устата. На кръв, метал и сурово месо. Всички бяха мъртви. Стодър лежеше по лице пред стълбището, с протегната към първото стъпало ръка. Тилът му беше разцепен и косата му лъщеше сплъстена и лепкава. Колвинг седеше облегнат на стената, с килната назад глава. Ръцете му стискаха корема, а ризата му беше цялата подгизнала от кръв. Брейт приличаше на купчина дрипи, захвърлена в ъгъла. Повече, отколкото приживе, горкият нещастник.
Имаше и четирима мъртви съюзнически войници, близо един до друг, сякаш бяха решили да останат заедно до последно. Бек стоеше насред телата им. Врагът. Какви добри брони и оръжия имаха. Нагръдници, брони за краката, лъскави шлемове — всичките еднакви с тези на останалите. А момчетата като Брейт бяха умрели в битка с тях, въоръжени с пръчки, на чиито разцепен връх бяха вързали ножове. Наистина, не беше честно. Нищо от това не беше честно.
Един от южняците лежеше настрани и Бек го претърколи с върха на ботуша си. Главата му се лашна на една страна и очите му, полупритворени, се извърнаха към тавана, всяко гледащо в различна посока. Освен добрата броня, не изглеждаше кой знае какво. Беше по-млад, отколкото Бек беше очаквал. Нямаше брада дори, просто по-тъмен мъх по бузите. Врагът.
Разнесе се трясък. Някой отвори с шут потрошената врата и влетя в стаята, прикрит зад щита си, с вдигнат над главата боздуган. Бек не помръдна. Дори не вдигна бащиния меч, просто го изгледа. Мъжът пристъпи куцайки напред и подсвирна учудено.
— Какво стана, момче? — попита Потопа.
— Не знам. — Наистина не знаеше. Всъщност знаеше какво, но не и как. Нито защо. — Убих… — Бек опита да посочи към стълбището, но не можа да вдигне ръка и тя остана да виси над труповете на съюзническия войник. — Убих…
— Ранен ли си? — Потопа опипа подгизналата му от кръв риза, търсейки рана.
— Не е моя.
— Оправил си четирима от копелетата, а? Къде е Рефт?
— Мъртъв.
— Така. Е. Не мисли за това сега. Ти поне отърва кожата.
Потопа сложи ръка през раменете му и го поведе навън.
Вятърът беше студен през пропитата с кръв риза и мокрите от пикня панталони и Бек потрепери. Паветата на площада бяха покрити с прах и сажди, осеяни с натрошено дърво и изоставени оръжия. Имаше трупове и от двете страни, ранени също. Видя един южняк на земята да вдига умолително ръка към двама селяни от леката пехота, които най-безцеремонно го посякоха със секирите си. Площадът все още беше обвит в дим, но Бек видя нова битка на моста. Виждаха се тъмните сенки на мъже и размахани оръжия, от време на време по някоя прелитаща стрела.
Един възрастен северняк с вид на ветеран седеше на кон, начело на група ездачи. Носеше тъмна ризница и очукан шлем. Държеше в ръка дълго парче дърво с пречупен край, сочеше с него към моста и се дереше пресипнало.
— Изтикайте ги през моста! Изтикайте копелетата!
Един от мъжете зад него държеше дълъг кол със знаме на него — бял кон на зелен фон. Това беше знамето на Ричи. Което можеше да означава само едно — възрастният войн беше самият той.
Бек най-после започна да схваща какво ставаше. Северняците бяха нападнали, точно както беше казал Потопа. Бяха сварили съюзническите войници пръснати по тесните улички, по къщите, и сега ги отблъскваха през моста. Както изглеждаше, нямаше да умре днес. От мисълта му се доплака. А може би вече плачеше, но очите му, така или иначе, бяха насълзени от дима.
— Ричи!
Възрастният се обърна.
— Потоп! Още си жив, а, дърто копеле?
— Почти, главатар. Голям бой.
— Така си е. Счупих си проклетата секира! Южняците имат добри шлемове, а? Ама не чак толкова. — Ричи хвърли счупената дръжка на въпросната секира и тя изтрака на паветата. — Гледам, вие също сте свършили добра работа.
— Изгубих всичките си момчета обаче. Само този тук остана. — Той плесна Бек по гърба. — Сам оправи четирима от копелетата.
— Четирима? Как ти е името, момче?
Бек зяпна Ричи и хората му. Всички гледаха право в него. Сега беше моментът да оправи нещата. Да каже истината. Но дори и да имаше куража да го направи, а той го нямаше, не му стигаха ни сили, ни дъх за толкова много думи.
— Бек — отвърна едва той.
— Само Бек ли?
— Ъхъ.
— Момче като теб има нужда от малко по-дълго име, мисля си аз — усмихна се широко Ричи. — Ще те наричаме… — Той огледа Бек от глава до пети, после кимна доволно. — Червения Бек. — Обърна се на седлото и се провикна на именитите войни зад гърба си: — Какво ще кажете, момчета? Червения Бек!
Те започнаха да блъскат с дръжките на мечовете по щитовете си, с юмруци по стоманените нагръдници.
— Виждате ли? — извика Ричи. — Ей такива момчета ни трябват! Да вървим да намерим още такива като него! Още проклети кървави копелдаци!
