Разнесоха се смях, одобрителни възгласи и всички закимаха доволно. Предимно заради момчетата на моста, които изтикваха Съюза все по-назад, но също и за него и кървавия му ден. Открай време беше мечтал за уважението на другите, за бойни другари и най-вече — за страховито име. Сега имаше всичко това и го бе постигнал, като се скри в един шкаф, а после уби един от своите и си присвои заслугите му.
— Червения Бек. — Потопа се ухили насреща му като горд баща при първите стъпки на сина си. — Как ти се струва това, момче?
Бек заби поглед в земята.
— Не знам.
— Ау! — Гушата се дръпна от иглата, но конецът се вряза в бузата му и го заболя още повече. — Ау!
— Често — промърмори Уирън — човек трябва да прегърне болката, а не да бяга от нея. Нещата не са толкова страшни, когато ги посрещнеш лице в лице.
— Лесно ти е да го кажеш, нали ти държиш иглата. — Гушата изсъска през стиснати зъби, когато върхът се забиваше наново в бузата му. Естествено, не за пръв път го шиеха, но странно как бързо забравя човек усещането от умишлено причинената болка. И сега щеше да си го припомни. — Най-добре да приключиш бързо, нали?
— Тук съм напълно съгласен с теб, но за беда, съм много по-добър убиец, отколкото лечител. Трагедията на живота ми. Е, шия криво-ляво добре, различавам корен гарванов крак от аломантер, умея да ги наслагвам под превръзката, а също да пея едно-две заклинания над раната…
— Вършат ли работа?
— Както аз ги пея? Само за плашене на котки.
— Ау! — изръмжа Гушата, когато Уирън събра двете страни на раната и прокара иглата през тях.
Трябваше да спре да мрънка, наоколо беше пълно с хора с къде по-сериозни рани от едно порязване през лицето.
— Съжалявам — изръмжа Уирън. — И преди съм се замислял над това, като нямам за какво друго да мисля…
— Много такива моменти ти се насъбраха, а?
— Какво да ти кажа, не бързаш да ми покажеш тая моя съдба. Както и да е, мисля си, какви ужасни злини може да сътвори човек за съвсем кратко време. Едно замахване с меча, повече не трябва. А добрите дела искат време. И куп усилия. А повечето хора нямат търпението. Особено напоследък.
— Такива са времената. — Гушата се замисли и загриза раничката от вътрешната страна на долната си устна. — Прекалено често ли взех да го повтарям? Превръщам ли се в баща ми? В досаден дърт глупак?
— Всички герои го правят.
— Хм — изсумтя Гушата. — Поне онези, които доживеят да чуят песните за себе си.
— Чудовищен товар е това на раменете на човек, да слуша хората да пеят за него. Не му трябва повече, за да се превърне в истинско лайно.
— Дори и ако цял живот не е бил такова.
— Малко вероятно. Сигурно пеенето за героите вдъхва кураж на самите пеещи, но така или иначе, големият боец трябва да е поне малко луд.
— О, познавах някои големи бойци, които хич не бяха луди. Просто безсърдечни, безразлични и егоистични копелета.
Уирън откъсна конеца със зъби.
— Това е другото преобладаващо мнение за героите.
— Ти тогава от кои си, Уирън? Луд ли си, или просто безсърдечен задник?
— Старая се да съм по малко и от двете.
Гушата се разсмя, въпреки болката в лицето.
— Ето това тук — каза той. — Ето на това казвам аз геройска работа.
Уирън повдигна колене от земята, но остана клекнал насреща му.
— Готов си. Добра работа, бих казал, но не искам да се хваля. Може пък да се откажа от убиването и да стана лечител.
— След края на битката обаче, нали? — чу Гушата нечий дрезгав глас през пищенето на ушите си.
Уирън вдигна глава и примига срещу светлината.
— Я гледай ти, и това ако не е Защитника на Севера. Чувствам се толкова… защитен. Като добре увит в хубаво, топло палто.
— На всички действам така.
Дау застана над Гушата с ръце на кръста и слънцето остана точно зад гърба му.
— Ще ми донесеш ли още червени дни като днешния, Дау Черния? — Уирън се надигна бавно, изправяйки със себе си Меча. — Дошъл съм да пълня гробове, а Мечът жадува за кръв.
— Смея да твърдя, че съвсем скоро ще ти намеря нещо за убиване. Но дотогава искам да поговоря насаме с Кърнден Гушата.
— Не бих си и помислил да заставам между двама влюбени — плесна театрално длани в гърдите си Уирън. — Нарами Меча и тръгна с небрежна походка нагоре по склона.
— Странно копеле е тоя — каза Дау, докато го изпращаше с поглед.
Гушата се надигна тежко и разкърши скованите си крака.
— Прави се. Тръгне ли ти славата, знаеш как е.
— Славата е затвор, така си е. Как ти е лицето?
— Какъв късмет, че по рождение съм си грозник. Няма да се променя много. Знаем ли какво беше това?
— Знае ли ги човек южняците — поклати глава Дау. — Някакво ново оръжие. Магия.
— Гадничко е. Да дойде толкова отдалече и просто ей така да разпарчетоса хората.
— Какво странно виждаш? Не ни ли чака всички Големият изравнител? Винаги ще има някой по-силен, по-бърз или просто по-голям късметлия от теб. И колкото повече се биеш, толкова по-скоро ще те открие. Такъв е животът на хора като нас. Просто време, прекарано в път към края.
Гушата не беше сигурен, че беше съгласен с подобни мисли.
