Герои полностью

— Но все пак в стената от щитове, в атаката, в кръга човек може да се бие. Да се заблуждава поне, че нещо зависи от него. — Той докосна с пръст пресния шев на бузата си и направи болезнена гримаса. — Как се съчиняват песни за някого, дето са му отнесли главата на средата на думата, ей така, както си стои най-спокойно и си говори?

— Като Сцепеното стъпало.

— Точно.

Гушата не беше виждал досега някой да изглежда по-мъртъв от проклетото копеле.

— Искам да заемеш мястото му.

— Ъ? — каза Гушата. — Още ми пищят ушите. Не съм сигурен, че те разбрах правилно.

— Искам те за втори — наведе се към него Дау. — Да водиш дузината ми. Да ми пазиш гърба.

— Аз? — зяпна го Гушата.

— Да, ти, не ме ли чуваш, мамка му?

— Но… защо аз?

— Имаш опит, хората те уважават… — Дау млъкна и стисна зъби. После махна с ръка. — Напомняш ми на Три дървета.

Гушата примига неразбиращо. Това може би беше най-хубавото нещо, което някой някога му беше казвал. Още повече, дошло от човек, който се скъпи на плоските комплименти. Всъщност на всякакви комплименти.

— Ами… не знам какво да кажа. Благодаря, главатар. Това означава много за мен. Ама наистина много. Ако един ден съм една десета от това, което беше той, ще съм повече от…

— Майната им на тия простотии. Просто кажи, че си съгласен. Имам нужда от човек, на когото мога да се доверя, Гуша, а ти правиш нещата постарому. Право острие си и не останаха много като теб. Просто кажи, че си съгласен.

Изведнъж лицето на Дау придоби странно изражение. Устните му се извиха в горчива усмивка и потрепериха. Ако Гушата не знаеше с кого говори, би го нарекъл страх. В следващия момент разбра всичко.

На този свят нямаше човек, на когото Дау да обърне спокойно гръб. Нямаше приятели, само хора, принудени със страх да му служат, и безкрайна върволица от врагове. Нямаше друг избор, освен да се довери на непознат просто защото му напомняше за стар другар, отдавна отишъл при пръстта. Цената на голямото име. Наградата за един цял живот, прекаран в черна работа.

— Естествено, че съм. — Каза го просто ей така. Може би за момент съжали Дау, колкото и шантаво да звучеше това. Може би защото познаваше самотата на главатаря. Или пък въглените на собствените му амбиции, онези, които смяташе за отдавна угаснали край гробовете на братята му, припламнаха, раздухани от неочакваното предложение на Дау. Но каквато и да бе причината, казана дума — хвърлен камък. Дори не се замисли дали постъпваше, както е редно. За него, за дузината, за когото и да било. Изведнъж го загложди чувството, че беше допуснал ужасна грешка. — Само докато свърши битката обаче — добави той, вкопчен като удавник за сламка в последната възможност да оправи нещата. — Само докато намериш някой по-подходящ.

— Така те искам. — Дау протегна ръка и Гушата я стисна. Когато вдигна глава, отново гледаше познатата вълча усмивка, нито следа от слабост, страх или каквото и да било подобно. — Постъпваш, както е редно, Гуша.

Гушата изпрати с поглед Дау, докато вървеше по склона към Героите. Замисли се дали наистина го беше оставил да надзърне зад страховитата му маска, или просто бе надянал нова, по-човечна. Както е редно? Дали току-що не прие да стане втори на един от най-мразените хора в Севера? Човек с повече врагове от всеки друг в земя, където всеки имаше предостатъчно такива? Втори на човек, когото дори не харесваше? И обеща да пази гърба му с живота си? Гушата изпъшка тежко.

Какво ще каже за това дузината? Йон ще клати глава, навъсен като буреносен облак. Дрофт ще гледа объркано, обиден. Брак ще разтрива слепоочия и… Чакай, Брак вече е при пръстта, осъзна Гушата. Прекрасна? Мътните го взели, какво ще…

— Гуша.

А, ето я и нея, точно до него.

— А! — Гушата подскочи и отстъпи назад.

— Как е лицето?

— Ъ… добре… мисля. Останалите? Всичко наред ли е?

— Йон има треска в ръката и е по-вкиснат от всякога, но ще оцелее.

— Добре. Това… добре. Че всички са добре, ми е мисълта, не… не за треската.

Тя сключи вежди и го изгледа подозрително. Досети се, че нещо не е наред, което не беше никак трудно, предвид нескопосаните опити на Гушата да го скрие.

— Какво искаше от теб нашият славен Защитник?

— Искаше… — Гушата се замисли как точно да го каже, но лайното си е лайно, каквато и форма да му придадеш. — Искаше да ми предложи мястото на Сцепеното стъпало.

Очакваше, че Прекрасна ще се скъса от смях, но вместо това тя просто присви очи насреща му.

— На теб? Защо?

Добър въпрос, той самият тъкмо започваше да се замисля над него.

— Каза, че съм право острие.

— Разбирам.

— Каза… че му напомням за Три дървета.

В момента, в който го каза, Гушата осъзна, че прозвуча като някакъв надут задник.

Този път наистина очакваше тя да се разсмее, но това не се случи, просто очите ѝ се присвиха още повече.

— Ти си от хората, на които човек може да се довери. Всеки го знае. Но аз виждам по-добра причина.

— Каква?