— Ти беше близък с Бетод и хората около него, а преди него с Три дървета. Дау се надява да му доведеш нови приятели. Или поне по-малко врагове. — Гушата се намръщи. Причината наистина беше по-добра. — Освен това знае, че където си ти, там е и Уирън. А Уирън е точният човек, когото да имаш зад гърба си, когато нещата се оплескат. — Мамка му. И за това беше права. Секунда, и вече му е прочела мислите. — А доколкото познавам Дау Черния, нещата със сигурност ще загрубеят… ти какво отговори?
Гушата направи кисела физиономия.
— Казах да. — После побърза да добави: — Само докато свърши битката.
— Разбирам. — Все още не беше ядосана, не беше изненадана дори. Просто стоеше до него и гледаше напред. И това допълнително изнерви Гушата, повече, отколкото ако го беше фраснала в лицето. — Ами дузината?
— Ами… — Засрами се, дори не беше помислил за това. — Предполагам, идваш с мен, ако си съгласна ти да водиш момчетата. Освен ако не решиш да се върнеш във фермата си и…
— И се оттегля?
— Ъхъ.
— Това с лулата, верандата и залеза над водата? Това си ти, не аз.
— В такъв случай… засега дузината е твоя.
— Добре.
— И дори няма да ме нахокаш?
— За какво?
— Като за начало, че не следвам собствените си съвети. Гледай да не се набиваш на очи, не надигай глава, пази момчетата в дузината живи и здрави, старите коне не прескачат нови огради, дрън-дрън и така нататък, и така нататък…
— Всичкото това ти го казваш. Аз не съм ти, Гуша.
Гушата примига неразбиращо.
— Предполагам, не. Значи, мислиш, че съм постъпил, както е редно?
— Както е редно? — Тя се обърна към него и на устните ѝ беше загатната усмивка. — Това пак си ти, не аз.
Тя тръгна към Героите, отпуснала една ръка на дръжката на меча, и го остави на склона сам с вятъра.
— Мамка му.
Гушата се загледа в далечината и отчаяно затърси недоизгризан нокът.
Забеляза наблизо Тръпката. Просто си стоеше. Не каза нищо. Гледаше и той в далечината. И имаше вид на току-що прецакан. Гушата направи една кисела физиономия. Май занапред това щеше да е нормалното му изражение. „Най-върлият враг на човек са собствените му амбиции — така казваше навремето Бетод. — Моите ме вкараха в тия лайна и сега съм затънал до шия.“
— Добре дошъл в лайната — промърмори през стиснати зъби Гушата.
Това е проблемът с грешките. Стават изневиделица. Години наред пристъпяш бавно, предпазливо, накрая се разсееш за секунда и…
Бам.
Финри реши, че са в някаква барака. Подът беше гола, отъпкана, влажна земя. Отнякъде духаше и тя трепереше от студ, но въздухът беше спарен и миришеше на мухъл и животни.
Бяха ѝ вързали очите, докато я водеха, залитайки, през влажното поле — стеблата на посевите се оплитаха в краката ѝ, а после бяха влезли в гората — храстите се закачаха в роклята ѝ. Добре, че си беше обула ботушите за езда, иначе сигурно щеше да остане боса. Стори ѝ се, че докато вървяха, чу шум като от битка зад себе си. В началото Алис пищеше, все по-дрезгаво и по-дрезгаво, но накрая се отказа и млъкна. От това нищо не се промени. Прекосиха вода на някаква скърцаща лодка. Вероятно сега бяха северно от реката. Накрая ги натикаха тук, паянтовата врата се затръшна и някой я залости отвън.
И ето ги сега двете, сами в тъмното. Чакат. Кой знае какво.
След като най-после си възвърна нормалното дишане, дойде болката. Скалпът ѝ щипеше, главата ѝ пулсираше, а вратът ѝ я стрелкаше с пронизващи спазми между плешките всеки път когато обърнеше глава настрани. И въпреки това се беше отървала много по-леко от останалите в странноприемницата.
Почуди се дали Хардрик беше успял да се измъкне, или диваците го бяха прегазили с конете си насред полето, оставяйки безсмисленото вече послание до баща ѝ и Яленхорм недоставено. От мислите ѝ не излизаше смаяното лице на майора, докато залиташе с разбита глава. А също Мид, опипващ с разтреперана ръка разпраното си гърло. Всичките мъртви. До един.
Финри потрепери, докато поемаше дъх, и се насили да прогони мислите от главата си. Както въжеиграчът не трябва да мисли за височината, така и тя не трябва повече да мисли за това. „Гледай напред и мисли за бъдещето — ѝ казваше баща ѝ, вземайки поредната ѝ плочка от дъската за квадрати. — Концентрирай се върху онова, което можеш да промениш.“
От момента на затръшването на вратата Алис не беше спряла да хлипа. Финри направо си умираше да ѝ удари един шамар, но ръцете ѝ бяха вързани на гърба. Беше напълно убедена, че нямаше да се измъкнат оттук с хленчене. Не че тя имаше някакви идеи как да го направят.
— Тихо — изсъска ѝ. — Моля те, млъкни, трябва да помисля. Моля те. Моля те.
Хлипането премина в накъсано скимтене. Това беше дори по-зле.
— Ще ни убият ли? — изцвърча през хлипането си Алис. — Ще ни заколят ли?
— Не. Ако искаха, да са го направили вече.
— Тогава какво ще правят с нас?
Въпросът отвори бездънна пропаст между двете. Нямаха с какво да я запълнят. Стискайки зъби при всяко пронизване във врата, Финри се заизвива и успя да се надигне до седнало положение.
— Сега трябва да помислим, разбираш ли? Да гледаме напред. Трябва да се опитаме да избягаме.
