— Как? — изскимтя Алис.
— Както и да е? — Алис замълча. — Трябва да опитаме. Ръцете ти свободни ли са?
— Не.
Финри запълзя заднешком по пода, докато гърбът ѝ не опря в стена. Надигна се и опипа с пръсти ронеща се мазилка и мокър камък.
— Тук ли си? — изписка стреснато Алис.
— Естествено, къде другаде да бъда?
— Какво правиш?
— Опитвам се да си освободя ръцете.
Нещо я смушка в кръста, закачи роклята ѝ и разпра плата. Тя плъзна плешки по стената и проследи с пръсти отпраното парче от роклята. Ръждясало парче метал. Зачопли го, ръждата се отрони на трохи и оголи остър ръб. Обзе я надежда. Раздалечи колкото можа китки и затърси с въжето острия ръб.
— И като си освободиш ръцете, тогава какво? — долетя от тъмното изтънелият от страх глас на Алис.
— Ще освободя твоите — изръмжа през стиснати зъби Финри. — После краката.
— Ами после? Ами вратата? Отвън има пазачи, нали? Къде сме? Какво ще правим, ако…
— Не знам! — изсъска ѝ Финри, после понижи глас. — Не знам. Стъпка по стъпка. — Започна да трие въжето в металния ръб. — Стъпка по ст…
Едната ѝ ръка се отплесна, тя залитна и стърчащото от стената парче метал я одра по ръката.
— Ау!
— Какво?
— Порязах се. Нищо. Не се тревожи.
— Да не се тревожа ли? Пленени сме от северняци! Диваци? Видя ли…
— Имах предвид да не се тревожиш, че се порязах! И да, всичко видях. — Но сега трябваше да се съсредоточи върху онова, което можеше да промени. А това и с вързани, и със свободни ръце си беше истинско предизвикателство. Краката ѝ изгаряха от напрежението, което ѝ костваше неудобната поза. Усещаше пръстите си лепкави от кръв, а лицето си плувнало в пот. Главата ѝ щеше да се пръсне, а болката я пронизваше през врата при най-лекото помръдване на раменете. Натисна въжето върху ръждивото парче метал и започна да търка напред-назад, ръмжейки от безсилие при всяко движение. — Проклятие, гадното нещо… ааа!
Изведнъж, просто ей така въжето се скъса. Финри свали превръзката от очите си и я хвърли на пода. Оказа се, че и без нея не виждаше кой знае колко. През процепите покрай вратата се процеждаха тънки снопове светлина. Напуканите стени лъщяха от влага. Подът беше покрит с окаляна слама. Алис стоеше на колене, на крачка-две от нея. Роклята ѝ беше омазана с кал, а вързаните ѝ около китките ръце лежаха отпуснати в скута ѝ.
Глезените на Финри все още бяха вързани, затова тя отиде с подскоци до нея и клекна. Свали превръзката от очите на Алис и стисна ръцете ѝ в шепи.
— Ще избягаме — каза ѝ бавно, спокойно, без да откъсва поглед от зачервените ѝ от плач очи. — Трябва да избягаме. Ще успеем.
Алис кимна и устните ѝ се разтеглиха в отчаяна, но същевременно обнадеждена усмивка. Финри огледа въжето около китките ѝ и изкривила от напрежение уста, зачопли с нащърбените си нокти по възела…
— Откъде знае, че са при мен?
Финри се вцепени от ужас. Гласът дойде отвън. Човекът говореше на северняшки. Шумът от тежките му стъпки приближаваше. Усети как Алис застина неподвижно и затаи дъх.
— Очевидно си има начини.
— Начините му да вървят в най-тъмните кътчета на света, казвам аз. — Финри позна тихия бавен говор. Гигантът. Говореше със същия онзи мек тембър, но сега определено звучеше гневно. — Жените са мои.
— Той иска само едната.
Другият говореше, сякаш гърлото му беше пълно със ситен чакъл, и почти шептеше.
— Коя?
— Тъмнокосата.
Гигантът изръмжа сърдито.
— Не — отсече той. — Искам тя да ми даде деца.
Финри ококори очи. Дъхът ѝ секна. Двамата говореха за нея. Прехапа устни и се нахвърли върху възела на китките на Алис с двойно повече настървение.
— Колко още деца искаш? — чу се отвън дрезгавият шепот.
— Цивилизовани деца. Отгледани като в Съюза.
— Какво?
— Чу ме. Искам цивилизовани деца.
— Такива, дето ядат с вилица и така нататък, такива ли? Бил съм в Стирия. Бил съм в Съюза. Цивилизацията не е това, каквото я изкарват, повярвай ми.
Гигантът замълча.
— Вярно ли е — поде отново той след малко, — че там имат дупки, в които, като се изсереш, и лайното изчезва, отива някъде другаде?
— И какво от това? Лайното си е лайно. Всички лайна свършват все някъде.
— Аз искам цивилизация. Искам цивилизовани деца.
— Използвай русокосата.
— Тя по-малко радва очите ми. Освен това е страхливка. Само реве. Тъмнокосата уби един от хората ми. Тя е куражлийка. А децата вземат куража от майка си. Аз няма да имам страхливи деца.
Дрезгавият шепот се сниши съвсем и Финри не чу нищо след това. Продължи да чопли с нокти възела и да ругае наум.
— Какво казват? — прошепна с пресипнал от страх глас Алис.
— Нищо — прошепна ѝ Финри. — Нищо.
— Дау Черния ми се налага — чу се отново гласът на гиганта.
— На мен също, на останалите, на всички. Това е положението. Той носи огърлицата.
— Аз сера на огърлицата му. Странник-на-портата няма други господари освен небето и земята. Дау Черния не може да ми заповядва…
— Той не заповядва. Просто моли учтиво. Ти можеш да откажеш. Аз ще му предам, че си отказал. И тогава ще видим.
Отвън настъпи мълчание. Финри притисна език в зъбите си, възелът започна да поддава, разхлаби се…
