Герои полностью

Третият опит за превземане на моста беше достигнал критичен момент. Билото на тясната каменна арка представляваше жива маса от войници, очакващи с неохота своя ред да се включат в битката на отсрещния край на моста. Ранените, капналите от умора и всички негодни по каквато и да е причина да продължат се влачеха покрай тях в обратна посока. Решимостта на хората на Митерик беше на път да угасне. Горст го видя в бледите лица на офицерите, чу го в тревожните им гласове, в хлипането на ранените. Изходът на битката висеше на кантар.

— Къде е проклетият Валимир? — крещеше Митерик. — Мръсен страхливец, ще го разжалвам! И мамка му, лично ще отида в проклетото тресавище да го направя! Къде се дяна Фелниг? Къде… какво… кой…

Гласът на генерала заглъхваше в общата шумотевица с всяка енергична крачка на Горст към реката. И с всяка крачка настроението му ставаше все по-ведро, като че ли огромният товар на раменете му отлиташе към небето. Покрай него се влачеха ранените. Един вървеше, прегърнал през рамо другар и притиснал окървавена превръзка върху едното си око. Някой ще пропусне турнира по стрелба с лък догодина! Минаха двама войници с носилка. Отгоре ѝ се подрусваше и стенеше жалостиво техен другар. Единият му крак беше отрязан, а краят му стегнат в кървава превръзка. Край на разходките в парка! Той се ухили до уши на натръшканите покрай черния път ранени и им помаха весело за поздрав. Лош късмет, приятели! Животът е несправедлив, нали?

Горст тръгна през рехавата група войници, вървящи към моста, после се запромъква през по-гъстите редици пред него, докато накрая не се озова в смазващата прегръдка на тълпата най-отпред. Колкото повече го мачкаха телата около него, толкова по-осезаем ставаше страхът, но с него и вълнението. Пред моста напрежението беше огромно. Мъжете се блъскаха един друг, ръгаха се с лакти, крещяха на халос обиди. Никой не гледаше накъде размахва оръжие. От време на време небето изплюваше по някоя стрела, но нищо сериозно, не бяха залпове, просто жалко подобие. Малки подаръци от приятелите ни от другата страна на моста. Ама моля ви, нямаше нужда!

Усети калния черен път под краката си да слиза надолу, после да се издига леко и накрая да се сменя от каменни плочи. Зърна реката и покрития с мъх каменен парапет през множеството изкривени от злоба и напрежение лица. Чу през общия шум на какофонията отчетливия звън на метал и сърцето му подскочи като на влюбен, дочул гласа на любимата в шумотевицата на многолюдната тълпа. Като полъх от лулата с хъск за пристрастения. Всички имаме пороци. Страстите, които обсебват живота ни. Пиене, жени, карти. А ето я и моята.

Тук тактики и техники за боравене с оръжието бяха напълно безполезни. Искаха се просто сила и ярост, а малцина можеха да се мерят с Горст по отношение и на двете. Той наведе глава и натисна с всички сили напред, точно както когато буташе онзи затънал в калта фургон. Изпъшка, изръмжа, накрая просто съскаше от напрежение, но се вряза сред войниците като рало в пръстта. Блъскаше безогледно с рамо и щит, газеше през тела — мъртви, ранени. Без всякаква церемонност. Без извинения. Без излагане и срам.

— Разкарай се от пътя ми! — изкрещя той, просна по очи някакъв войник и без да му мигне окото, го прегази.

Зърна с периферното си зрение проблясък и усети върхът на копие да се отплесва от щита му. Първоначално си помисли, че някой от своите се беше засегнал от грубостта му, но тогава видя, че човекът на другия край на копието беше северняк.

Привет, друже! Горст тъкмо се опитваше да отскубне сабята си от хватката на тълпата и да си освободи място за замах, когато получи едно здраво блъскане в гърба и се озова почти опрял нос в този на северняка с копието. Онзи беше брадясал и имаше белег на горната устна. Горст го фрасна с глава право в устата, после пак и пак, свали го на земята и не спря да стоварва ботуш върху главата му, докато не усети черепа му да омеква. Осъзна, че крещеше с пълно гърло, в най-високия фалцет, на който беше способен. Не беше сигурен какво точно крещеше, нито дори дали това бяха думи, или просто кряскане. Всички наоколо правеха същото, крещяха един на друг в лицата неразбираеми за човека от другата страна ругатни.

Пред Горст се изпречи гъста гора от копия и той заби сабя в мелето под нея. Един северняк се преви настрани и последният му дъх изсвистя през широко отворена от изненада, проточила лиги уста. Беше прекалено тясно за добър замах, затова Горст стисна зъби и продължи да ръга безразборно в живата маса отпред. Острието на сабята стържеше в брони, пронизваше плът, разпори нечия ръка от лакътя до рамото.