От другата страна на огъня, срещу тях стояха Брод Десетократния с част от хората си. Пъпчивото му лице беше омазано с кръв и май носът му беше счупен. Вероятно дело на Калдер, предвид това как влетя в кръга на Героите, а също това, че сега стоеше до Гушата с меч в ръка и подигравателна усмивка на уста. Това отговори на въпроса „какво“, относно „защо“, нямаше голямо значение. Сега в главите на всички беше само „а сега какво“.
— Приберете оръжието.
Гушата говореше бавно и спокойно, но гласът му сякаш беше изкован от желязо, не оставяше съмнение в непреклонността му. Това сякаш наля кураж във вените на Бек и сега той също нямаше намерение да отстъпи пред нищо и никого.
За беда, Десетократния също не даваше вид на готов да го стори.
— Вие го приберете, мамка му.
Той изплю една кървава плюнка в огъня.
Погледът на Бек улови този на един младеж от другата страна на огъня, сигурно година-две по-голям от него. Имаше светла коса и белег на едната буза. Двамата се извърнаха леко на една страна и застанаха с лице един към друг. Явно инстинктивно, останалите също се групираха по двойки с човек, който би им подхождал най-добре. Като при танците на вечеринките в края на жътвата. Само дето този танц обещаваше сериозно кръвопролитие.
— Приберете го — повтори Гушата с още повече твърдост в гласа.
Прозвуча като предупреждение и дузината пристъпи леко напред.
Десетократния оголи два реда изгнили зъби.
— Що не ме накараш?
— Ще пробвам.
От тъмното се зададе с небрежна походка мъж. От сянката на качулката му се подаваше само остра брадичка. Ботушите му нагазиха по краищата на жаравата и вдигнаха рояци искри. Беше много висок, много слаб, изпит, сякаш издялан от дърво. В едната си ръка държеше мазен кокал, от който глозгаше, а в другата, хванат небрежно под гарда на дръжката, носеше най-големия меч, който Бек беше виждал. Сигурно изправен щеше да стигне до рамото му. Ножницата му бе оръфана и протрита като палтото на просяк, но металната нишка, с която беше намотана дръжката му, блестеше чиста и пламтеше с отблясъците на огъня и жаравата.
Той осмука шумно кокала и тръгна покрай мъжете около огъня. Протегна дръжката на огромния меч и тя задрънча по всички извадени остриета.
— Кажете ми само, че не се готвите да се биете без мен. Знаете колко обичам да трепя народ. Знам, че не е редно, но човек трябва да се занимава с онова, в което го бива най-много. Та да ви питам, как ви се струва следната идея… — Той намести кокала между палеца и показалеца си, метна го към Десетократния и той отскочи от ризницата на гърдите му. — Ти се връщаш, откъдето си дошъл, и продължаваш да си чукаш овцете, а аз ще пълня гробовете.
Десетократния прокара език по окървавената си горна устна.
— Не съм тръгнал да се бия с теб, Уирън.
Изведнъж всичко си дойде на мястото. Бек беше чувал предостатъчно песни за Уирън-от-Блай. Дори си ги беше тананикал, докато се „биеше“ с дънерите пред къщата във фермата. Уирън Перкото. Знаеше всички песни за него. Как е получил Меча. Как е убил петимата си братя. Как извървял най-далечния Север, в люта зима, но убил вълка от Шимбул. Как удържал проход срещу безброй шанка, с помощта само на две момчета и една жена. После надхитрил магьосника Дарум-ап-Йоут, вързал го за една скала и го оставил за храна на орлите. Как бил извършил всички достойни за един герой дела по високите долини и затова слязъл на юг да търси съдбата си на бойното поле. Песни, които разпалваха кръвта. Песни, които я смразяваха. Може би в днешно време той беше човекът с най-голямото име в целия Север. И стоеше току пред Бек, достатъчно близо, че да го докосне, ако решеше. Но за това той беше убеден, че няма да е добра идея.
— Не си тръгнал да се биеш с мен, а? — Уирън се озърна, сякаш търсеше с кого точно е тръгнал да се бие. — Убеден ли си? Боевете са гадна работа, извадиш ли меч, не знаеш докъде ще те отведе. Сега извади меч на Калдер и така извади меч на Кърнден Гушата. А като извади меч на него, извади меч на мен, на Веселяка Йон Къмбър, на Прекрасна, на Потопа, нищо, че не е тук, мисля, че отиде да пусне една вода, а също на това момче — той посочи с палец към Бек, — дето му забравих името. Трябваше да се досетиш, че така ще стане. Нямаш извинение. Не може един старши главатар да се излага така, все едно главата му е пълна с лайна и нищо друго. И аз не съм тръгнал да се бия с теб, Брод Десетократни, но ако трябва, ще те убия, ще добавя името ти към песните за мен и накрая ще се смея. Е?
— Е, какво?
— Е, да вадя ли и аз меч? Но преди да ми отговориш, не забравяй, че веднъж изваден от ножницата, Мечът трябва да бъде окървавен. Така е било отпреди Старите времена, така е сега и така трябва да бъде и занапред.
Никой не помръдваше, стояха и чакаха. Накрая веждите на Десетократния се сключиха и устните му се разтегнаха в злобна усмивка. Стомахът на Бек се сви на топка, вече виждаше накъде отиват нещата…
— Какво става тук,
