— И ти си бесен, защото той не направи нищо или защото ти не направи нищо? — Гушата сложи ръка на рамото му. — Обичах баща ти, до самия край. Теб обичам като роден син. Но не мога да разбера защо и двамата трябва да се впускате във всяка битка, изпречила се на пътя ви, да се впускате във всяка вражда? Битките никога не свършват. Ще съм до теб, ако мога, знаеш го, но има и други, по-важни неща, които…
— Да, да. — Калдер отблъсна ръката му от рамото си. — Да пазиш дузината, да не надигаш много глава, да постъпваш, както е редно, дори ако това е грешното…
Гушата го сграбчи отново за рамото и го разтърси.
— Трябваше да гледам всичко да е мирно и тихо! Сега аз командвам дузината на Дау, негов втори съм, не мога просто…
— Какво си? Ти му пазиш гърба? — Пръстите на Калдер се впиха в ръката на Гушата и очите му се ококориха. И придобиха странен блясък. Не беше гняв. Някаква друга жар. — Ти стоиш зад гърба му с меч в ръка? И това ти е работата?
В този момент Гушата видя челюстите на капана, който сам беше поставил, да щракват около крака му.
— Калдер, недей! — кресна той и се опита да се отскубне от ръката му. — Затваряй си…
Калдер не го пусна, вместо това го придърпа в неловка прегръдка и Гушата долови мириса на алкохола в дъха му, когато прошепна:
— Ти можеш да го направиш! Да сложиш край на всичко!
— Не!
— Убий го!
— Не! — Гушата най-после успя да отблъсне Калдер от себе си и стисна дръжката на меча си. — Не, глупако такъв!
Калдер изглеждаше искрено озадачен.
— Колко хора си убил, Гуша? С това си вадиш хляба. Ти си убиец.
— Аз съм именит войн.
— Значи, просто си по-добър в това от повечето други. Какво означава още един? При това, в името на нещо добро! Можеш да сложиш край на всичко това. Та ти дори не харесваш копелето!
— Няма значение какво харесвам, Калдер! Той е главатар.
— Докато диша, да, но забиеш ли му секира в главата, е само пръст. Кой ще го е грижа тогава?
— Мен.
Двамата млъкнаха и останаха един срещу друг в тъмното. Гушата не виждаше много, само светлото петно на бледото му лице и едва забележимия блясък на очите му. И те се спуснаха бавно към ръката на дръжката на меча.
— Ще ме убиеш ли?
— Не, естествено. — Гушата изправи гръб и пусна меча. — Но ще трябва да кажа на Дау Черния.
— Какво точно? — попита след кратко мълчание Калдер.
— Че си искал от мен да го убия.
Последва ново мълчание.
— Не мисля, че ще му хареса.
— Аз също.
— Кървавият кръст, обесване и горене са най-малкото, което ме чака.
— Така е. Затова трябва да бягаш.
— Къде да бягам?
— Където искаш. Ще ти дам преднина. Ще му кажа утре. Но трябва да му кажа. Това би направил Три дървета — добави Гушата, не че Калдер беше питал за причина.
„Ама и тази е една — помисли си той, — няма що.“
— Три дървета умря, не си забравил, нали? Някъде си, за едното нищо.
— Няма значение.
— Не си ли се замислял за друг, на когото да подражаваш?
— Дал съм дума.
— Честната дума на убиец, а? Какво, в оная работа на Скарлинг ли си се клел, или какво?
— Не. Дадох му дума.
— На Дау Черния? Той се опита да ме убие преди няколко дни и сега какво, от мен се очаква да си седна на ръцете и да чакам да повтори ли? Човекът е по-коварен от зимата!
— Няма значение. Предложи ми да му стана втори и аз приех.
Мъртвите му бяха свидетели, как само сега му се искаше да бе отказал.
Калдер кимна и устните му се извиха в обичайната ехидна усмивка.
— Ясно. Дал си му дума. А добрият стар Кърнден Гушата е право острие, нали? Без значение кой ще се пореже на него.
— Трябва да му кажа.
— Но утре. — Калдер отстъпи бавно назад, все още с наглата си усмивка на уста. — И ще ми дадеш преднина, така ли? — Направи крачка надолу по склона, после втора. — Не, няма да му кажеш. Познавам те, Гуша. Отгледал си ме от бебе, не помниш ли? По-голям куражлия си, отколкото смяташ. Ти не си кучето на Дау Черния. Не и ти.
— Не е важно кой е куражлия и кой не, нито дали съм кучето на Дау. Дал съм дума и утре ще му кажа.
— Не, няма.
— Ще му кажа.
— Не. — Усмивката на Калдер изчезна в тъмното. — Няма.
Гушата остана за момент на склона, загледан в тъмнината. Стисна зъби, зарови пръсти в косата си, преви се одве и изрева колкото му глас държеше. Не беше чувствал такава пустота в душата си, откакто след осем години приятелство Уост-няма-начин не го предаде и не се опита да го убие. И ако не беше Уирън, щеше да успее. Сега обаче не беше сигурен кой щеше да го извади от кашата, в която се беше забъркал. Не мислеше, че е възможно. Този път той беше предателят. Който и път да избереше, все някого щеше да предаде.
Винаги постъпвай, както е редно — лесно за следване правило. Но когато редното е лошо и погрешно? Тогава какво?
