Герои полностью

Шатрата на Фелниг беше опъната на малка равна поляна, на склона на едно от възвишенията, недалече от порутения хамбар, в който се помещаваше щабът на маршал Крой. През пролуката на платнището на входа се процеждаше светлина от газов фенер и осветяваше ивица стъпкана и окаляна трева, една разрошена туфа острица и безкрайно отегчената физиономия на часови.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господине?

Да ми помогнеш ли, копеле такова? Вместо да укроти гнева на Горст и да му предостави възможност за размисъл, дългото изкачване само бе нагнетило още повече яростта му. Той сграбчи часовия за единия ръб на нагръдника, запрати го презглава надолу по склона и отметна с яростно движение платнището на входа на шатрата.

— Фелниг…!

Закова стъписан. Вътре беше пълно с офицери. Старши офицери от щаба на Крой. Едни държаха карти, други чаши. Бяха разкопчали горните копчета на куртките си и се бяха събрали около красива инкрустирана маса, подхождаща повече на дворец. Един пушеше лула с дървесна гъба. Друг наливаше вино в чашата си от висока зелена бутилка. Трети се беше привел над отворен дебел тефтер, чиито страници бяха изписани със ситен, неразбираем почерк, и пишеше на светлината на свещ.

— … и проклетият капитан ми казва, че иска по петнайсет за всяка каюта! — перчеше се началникът на снабдяването на Крой и пренареждаше картите си. — Казах му да върви на майната си.

— И какво стана?

— Спазарихме се за дванайсет, пиявица такава…

Той не довърши. Един по един офицерите извръщаха глави към Горст. Деловодителят вдигна глава от тефтера. Очите му бяха огромни зад дебелите стъкла на очилата.

Горст никак не го биваше в говоренето пред публика. Беше още по-зле, отколкото очи в очи с някого, разбирай — пълна трагедия. Но свидетелите само ще помогнат за пълното унижение на Фелниг. Ще те накарам да се молиш. Всички ще се молите, копелета такива. И при все това стоеше като истукан, а бузите му почваха да горят.

Фелниг скочи на крака. Имаше вид на леко подпийнал. Всичките бяха повече или по-малко пияни. Горст никак не го биваше с пияните. Беше още по-зле, отколкото с трезвите, разбирай — пълна трагедия.

— Полковник Горст! — залитна насреща му Фелниг с грейнало от щастие лице. Той вдигна ръка, готов да го зашлеви, но се забави и в това време Фелниг я стисна и разтърси сърдечно. — Ужасно се радвам да те видя! Ужасно се радвам!

— Аз… какво?

— Днес бях на моста! Видях всичко! — Фелниг продължаваше да тресе ръката му като побъркан. — Как само препуска след тях през нивята, как ги посичаше! — Той разсече въздуха с ръка и плисна вино от чашата си. — Беше направо приказно.

— Полковник Фелниг! — Часовият се вмъкна в шатрата. Лицето му беше изцапано с кал. — Този човек…

— Знам! Това е самият Бремър дан Горст! Каква безпримерна храброст! Какво майсторство с меча! Този човек заслужава да командва полк! Не, дивизия, кълна се! Как мислиш, колко от копелетата изби днес? Трябва да са били поне две дузини! Ами, две — три!

Часовият изгледа навъсено Горст, но като видя, че нямаше да постигне нищо повече, се изниза обратно навън.

— Не повече от петнайсет. — Горст се изненада от собствените си думи. И само двама-трима от своите! Истински героизъм! — Но благодаря все пак. — Опита безуспешно да излезе от фалцета и се доближи поне до тенор. — Благодаря.

— Не, всички ние трябва да ти благодарим! И най-вече оня идиот Митерик. Поредното му фиаско щеше да надмине предишните две, ако не беше ти. Не повече от петнайсет, чу ли това? — Той плесна по рамото един от стоящите наблизо офицери и разля чашата му. — Вече писах на приятеля си Халек във Висшия съвет, разказах му какъв герой си! Не мислех, че са останали още такива, но ето те теб, като излязъл от легендите. — Той плесна дружески Горст по рамото. — Дори още по-голям! Разказвах за теб на когото срещнах!

— Вярно е — обади се един от офицерите иззад картите си.

— Това е… много мило. Много мило? Убий го! Отсечи му главата като на онзи северняк в нивата. Удуши го. Пречукай го. Поне му избий всички зъби. Добре де, поне му причини болка. Сега! Много… мило.

— Ще ми доставиш огромна чест, ако изпиеш чаша с мен. И не само на мен, на всички ни! — Фелниг се обърна рязко и докопа първата изпречила му се бутилка. — Кажи сега, какво те води тук, горе на хълма?

Горст пое дълбоко дъх. Сега. Сега е моментът, кураж. Сега, давай. Но сега всяка дума му костваше огромно усилие. Мисълта за това, колко смешно звучеше жалкият му гласец, направо щеше да го смаже. Осъзнаваше как с всяко движение на устните си губеше кураж. С такъв глас не можеш да звучиш нито заплашително, нито властно.