Герои полностью

— Тук съм… защото разбрах, че по-рано днес… си ударил с камшик през лицето… Приятеля ми. Един от единствените ми истински приятели. Шибнал си го през лицето с камшика, затова сега се приготви да посрещнеш края си. Прислужника ми.

Фелниг се извърна рязко и ченето му провисна.

— Това е бил твоят прислужник? О, небеса… приеми най-искрените ми извинения!

— Бил си някого? — попита един от офицерите.

— И не на карти? — промърмори друг и останалите се разсмяха.

— Ужасно съжалявам — продължи да бръщолеви Фелниг. — Нямам извинение за стореното. Бързах ужасно, със заповед от лорд-маршала. Но това не ме извинява, разбира се. — Той сграбчи рамото на Горст и се доближи до него, достатъчно, че да го блъсне в лицето с кисел от виното дъх. — Моля те да ми простиш. Никога не бих… никога, ако знаех само, че е твоят прислужник… повярвай ми, никога не бих направил подобно нещо!

— Но го направи, безврата торба с лайна, и сега ще си платиш. Имаш сметки за плащане и това ще стана сега. Ще си платиш. Сега. Определено, със сигурност, сега. Настоявам да…

— Моля те, кажи, че ще пийнеш едно с мен! — Фелниг тикна препълнена чаша в ръката на Горст, като при това поля пръстите му с вино. — Да живее полковник Горст! Последният жив герой в армията на Негово Величество!

Офицерите моментално вдигнаха чаши. Насреща му грейнаха усмивки. Един дори започна да тропа с юмрук по масата и сребърните прибори задрънчаха по плота.

В следващия момент Горст осъзна, че отпива от чашата. И се усмихва. Но най-лошото, дори не го правеше насила. Наслаждаваше се на овациите им. Днес убих хора, които не ми бяха направили нищо лошо. Избих поне петнайсетина. А сега стоя лице в лице с човека, който удари най-добрия ми приятел. Какъв ли ужас чака него? Ами как какъв, ще му се хиля насреща, ще сърбам евтиното му вино и ще приемам поздравленията на някакви непознати, ето какъв. Какво ще кажа на Млад? Да преглътне болката и унижението си, защото, видиш ли, онзи, който му ги е причинил, е сериозно впечатлен от касапските ми изблици, това ли? Или, че съм последният жив герой в армията на Негово Величество? Направо ще се издрайфам. Забеляза в побелелия си от стискане юмрук сабята си и я смота зад крака си. Иде ми да си изповръщам червата.

— Страхотна история, от това, което чух от Фелниг — смотолеви един от офицерите, докато пренареждаше картите в ръката си. — Смея да твърдя, че това е втората по смелост постъпка, за която чувам днес.

— Да обядваш с войнишки порцион, не се брои — прихна някой и останалите избухнаха в пиянски смях.

— Ако искаш да знаеш, говорех за дъщерята на лорд-маршала. Аз лично винаги съм предпочитал героинята пред героя. По-добре изглежда на картините.

— Финри дан Крой? — намръщи се Горст. — Мислех, че е в щаба на баща си.

— Не си ли чул? — блъсна го с нов вкиснат дъх Фелниг. — Ужасна история! Била е с Мид в онази странноприемница, когато северняците изклали щаба му до крак. В същата проклета стая! Взели я в плен, но тя успяла да ги убеди да я пуснат, на всичкото отгоре, да освободят шейсет от ранените! Какво ще кажеш за това! Още вино?

Горст не знаеше какво да каже за това, освен че изведнъж го обля гореща вълна и му се зави свят. Обърна гръб на предложената му бутилка и без да продума, излезе навън. Часовият, когото беше изтъркалял по склона, правеше безполезни опити да се изчисти от калта. Той го стрелна с един укорителен поглед и Горст извърна виновно глава. Не намери сили да се извини…

И ето я и нея. Стоеше до ниската каменна ограда пред щаба на баща си, загледана в долината. Беше наметната с шинел и едната ѝ бледа ръка стискаше реверите, притворени на гърдите ѝ.

Горст тръгна към нея. Нямаше сили да се възпротиви. Сякаш го теглеха натам, вързан с въже. С въже, вързано за оная ми работа. Влачен от инфантилна, саморазрушителна страст, от една срамна среща към друга.

Тя вдигна глава, погледна го и гледката на зачервените ѝ от плач очи накара дъха му да секне.

— Бремър дан Горст — каза тя равнодушно. — Какво те води насам?