Нямаше какво много да му мисли. Не можеше да избяга. Онзи Калдер, който навремето заповяда да убият Форли Слабака, сега отдавна щеше да препуска на гърба на най-бързия кон, успял да открадне. Но днешният Калдер имаше Сеф и нероденото си дете. Ако останеше да плати за глупостта си, Дау Черния може би щеше да пощади Сеф и детето и да се задоволи само с това, да разкъса него на парчета пред развеселената тълпа. Най-малкото, за да продължи Ричи да му е длъжник. Но избягаше ли, Дау щеше да я обеси и той не можеше да допусне това. Просто не можеше.
— Не ти го препоръчвам — каза Дълбокото. — Битка. Лоша идея.
Плиткото цъкна с език.
— Искаш ли да убиеш някого, мамка му, няма по-удобен момент от това, докато е с гръб към теб.
— Напълно съм съгласен — каза Дълбокото. — Мислех, че ти също си на това мнение.
— Бях. — Калдер сви рамене. — Хората се променят.
Какъвто и да беше, сега той беше единственият жив син на Бетод. Баща му беше велик човек и той не смяташе да остави малодушието си да висне като подигравка на паметта му. Скейл може и да беше пълен идиот, но поне умря достойно, в битка. По-добре да последва примера му, вместо да се остави да го преследват като животно из затънтените краища на Севера и когато го хванат, да хленчи за милост.
Но най-вече не искаше да бяга, защото… майната им на всички. Майната му Брод Десетократния, на Златния, на Желязната глава. Майната му на Дау Черния. И на Кърнден Гушата също. Беше му писнало да му се присмиват. Беше му писнало да го наричат страхливец. А също да бъде такъв.
— Ние в битки не работим — каза Плиткото.
— Не можем да ти пазим гърба, докато си в битка — добави Дълбокото.
— Не съм го и очаквал.
Той остави братята зад гърба си и продължи надолу по пътеката към стената на Клейл. Тръгна през насядалите край огньовете мъже, кърпещи ризи, почистващи оръжия и обсъждащи шансовете си утре. От това, което чу, настроението не беше на висота. Вдигна крак на стената и се ухили на провесилото унило ръце плашило.
— Горе главата — каза му. — Оставам, никъде няма да ходя. Това са моите хора. Това е моята земя.
— Я гледай ти, Калдер юмрукът, принцът побойник! — Бледоликия изплува от мрака и тръгна с небрежна походка към него. — Славният ни водач се завърна! За момент си помислих, че сме те загубили завинаги.
Калдер долови в тона му известно разочарование.
— В интерес на истината, обмислих идеята да хвана планината. — Калдер размърда пръсти в ботуша и се усмихна доволно. Тази вечер се радваше на дребните неща от живота. Сигурно така става, когато смъртта ти диша във врата. — Но после реших, че сигурно по това време в планините става доста студено.
— Да се благодарим на времето, значи.
— Ще видим. Благодаря ти, че извади меч за мен. Не смятах, че си от хората, които ще застанат зад губещия.
— Аз също. Но за момент там, горе, ми напомни страшно за баща ти. — Бледоликия вдигна крак на стената до него. — Припомних си какво е да следваш човек, когото уважаваш.
— Хм, не свиквай с това.
— Не се тревожи, вече го забравих.
— В такъв случай, колкото малко ми остава, ще го посветя на това, да ти върна усещането.
Калдер скочи на стената, един камък се изтърколи под крака му и той размаха ръце настрани, за да запази равновесие. Изправи се и се вгледа в тъмнината към Стария мост. Една накъсана линия от светлинки очертаваше предната линия на Съюза, друга — преминаващите моста войници. Готвеха се на сутринта да залеят като вълна полето, да прескочат жалката им стена и да ги избият до крак. И тогава паметта на баща му щеше стане за смях въпреки всичко.
Калдер засенчи очи от светлината на своите огньове. Както изглеждаше, южняците бяха побили най-отпред два дълги кола, на които бяха окачили знамена. Виждаше ги как се поклащат от вятъра, а извезаното на тях със златна нишка блещукаше слабо в тъмното. Стори му се странно, че ги вижда така добре, и тогава осъзна, че ги бяха осветили нарочно. Проява на гордост може би. Или някаква странна демонстрация на сила.
— Мътните го взели — промърмори Калдер и се засмя.
Хората виждат врага по два начина, казваше някога баща му. Като неумолима, ужасяваща и непобедима сила, от която можеш само да се боиш и никога да разбереш. Или като дървен пън, който няма мисъл, неподвижна мишена, която чака да изпробваш върху нея стрелите и плановете си. Само че врагът никога не е само едно от двете. Представи си, че врагът си ти — точно толкова умен, точно толкова глупав като теб, ни повече, ни по-малко страхливец или герой от теб. Успееш ли да направиш това, значи, си познал врага. Врагът, това са просто хора. Разбереш ли това, войната става лесна. Разбереш ли го, войната става трудна.
Вероятно Митерик беше същият глупак като Калдер. Следователно — пълен идиот.
— Видя ли проклетите знамена? — каза той.
— На Съюза са — вдигна рамене Бледоликия.
— Къде е Бялото око?
— Обикаля огньовете, да повдигне малко духа на момчетата.
— Май не са много ентусиазирани с мен начело, а?
Бледоликия отново вдигна рамене.
