Герои полностью

О, нищо особено, дойдох да убия началник-щаба на баща ти, но той се впусна в пиянски хвалби по мой адрес и вместо това вдигах наздравици за героизма си. Чакай, сигурен съм, че има нещо смешно в това…

Горст се улови, че зяпа скритото ѝ в сянка лице. Не можеше да откъсне очи. Светлината на газовия фенер от другата ѝ страна подчертаваше профила ѝ в златисто и караше мъха на горната ѝ устна да блести. Беше ужасѐн, че тя ще се обърне и ще го хване да я зяпа в устата. Няма невинна причина да зяпаш така устата на жена, прав ли съм? На омъжена жена? На красива, много красива жена? Искаше тя да се обърне. Да го хване да я зяпа. Но естествено, тя не го направи. Каква причина би могла да има една жена да извърне поглед към мен? Обичам те. Толкова те обичам, че ме боли. Повече от всички удари, които понесох днес. Повече от онези, които аз нанесох. Толкова те обичам, че направо ще се насера от обич. Кажи ѝ го. Е, без това за насирането, кажи ѝ останалото. Какво имаш да губиш? Проклет да си, кажи го!

— Чух за… — прошепна едва той.

— Да — отвърна тя.

Настъпи крайно неловко мълчание.

— Добре ли…

— Да. Хайде давай, кажи го. Кажи ми, че въобще не ми е било там мястото. Давай.

Последва ново мълчание, още по-неловко от предишното. За него бездната между мислите и устата му беше безкрайна. Не можеше да си представи как би могъл да я прекоси. Не можеше да се престраши дори да опита. Но когато тя беше до него, това ставаше с такава лекота, че не можеше да повярва.

— Успяла си да върнеш ранените — промърмори той. — Спасила си живота им. Трябва да се гордееш…

— О, да, истински герой съм аз. Всички така се гордеят с мен. Познаваш ли Алис дан Бринт?

— Не.

— Аз си мислех, че я познавам. Мислех я за глупачка, ако трябва да бъда честна. Тя беше с мен там. — Финри кимна към тъмната долина. — И все още е там някъде. Какво, мислиш, ѝ се случва в момента, докато двамата с теб стоим тук и говорим?

— Нищо хубаво — отвърна Горст, без да се замисля над думите си.

Финри сключи вежди и се обърна към него.

— Хм. Ти поне казваш каквото мислиш. — Обърна се и тръгна обратно към щаба на баща си, оставяйки го както винаги, с отворена уста, на път да изрече онова, за което никога не намираше сили.

О, да, аз винаги казвам каквото мисля. В този ред на мисли, искаш ли да ми лапнеш оная работа? Моля? Добре, да си вкараш езика в устата ми тогава? Хубаво, една прегръдка поне. Тя изчезна в ниския хамбар и вратата се затвори зад нея. Да се държим за ръце? Не? Някой друг?

Заваля отново.

Някой друг?

Калдер не бързаше да се върне при огньовете край стената на Клейл. Крачеше в тъмното под ситния ръмеж, съскаше под носа си и плюеше. Отдавна живееше в опасност, сега най-вече, но въпреки това присмехулната усмивка не слизаше от лицето му.

Баща му беше мъртъв. Брат му беше мъртъв. Успя да обърне срещу себе си дори стария си приятел Гушата. Интригите му не го доведоха до нищо добро. Всичките внимателно посети семена не му донесоха и един, пък макар и горчив плод. Благодарение на нетърпението и лошото си настроение, а също и малко повече от нужното от съдържанието на манерката на Плиткото, беше допуснал голяма, ама много голяма грешка. И сега тя щеше да му докара края. Скоро. Ужасен край.

А той се чувстваше силен. Свободен. Вече не беше по-малкият брат, нито по-малкият син. Повече не беше страхливецът, предателят, лъжецът. Болката от ожулените в ризницата на Десетократния кокалчета на лявата ръка дори го радваше. За пръв път в живота си се чувстваше… смел.

— Какво стана там горе? — долетя неочаквано от тъмното гласът на Дълбокото, но Калдер не се стресна.

Въздъхна дълбоко.

— Направих грешка.

— Тогава гледай да не направиш нова — обади се протяжно от другата страна Плиткото.

— Не си мислиш утре да се биеш, нали? — чу отново гласа на Дълбокото.

— Всъщност точно това смятам да направя.

Двамата главорези ахнаха едновременно.

— Ще се биеш? — каза Дълбокото.

— Ти? — каза Плиткото.

— Ако тръгнем сега, до зори ще сме на десетина мили оттук. Няма нужда да…

— Не — каза Калдер.