Герои полностью

— Не те познават като мен. Хансул сигурно сега им разказва как фрасна Десетократния в носа. Това няма да ти навреди на славата.

Може би беше прав, но да чупиш носовете на своите, нямаше да е от полза утре. Хората му бяха загубили битка и духът им беше сринат. Бяха загубили обичан водач и се бяха сдобили с нов, мразен от всички. Ако по изгрев-слънце още бяха зад стената, започнеше ли битката, със сигурност щяха да се огънат.

Скейл го каза. Тук е Северът. Рано или късно, просто трябва да се биеш.

Калдер прокара замислено език по зъбите си. Идеята започваше да се оформя в главата му.

— Митерик е там отсреща, нали?

— Съюзническият главатар ли? Да, мисля, Митерик.

— Умен, но безразсъден, така каза Дау за него.

— Днес беше достатъчно безразсъден.

— Но накрая спечели от това. А хората се придържат към онова, което им носи успех. И както чувам, обича конете.

— Какво? Обича си конете ли?

Бледоликия сграбчи с две ръце въздуха пред чатала си и разклати таз напред-назад.

— Сигурно и по този начин. Имах предвид, че обича да ги използва в битка.

— Теренът е подходящ — кимна към тъмното поле Бледоликия. — Равно и широко. Сигурно се готви утре да ни прегази с конницата си.

— Може би точно това ще направи. — Калдер стисна устни и се замисли. Замисли се за смачканото листче със заповедта в джоба си. Аз и хората ми даваме всичко от себе си. — Безразсъден. Арогантен. Суетен. — Горе-долу каквото се говореше и за самия Калдер. Което като че ли му даде идея що за враг стои пред него. Погледът му отново се насочи към проклетите им знамена, изтъпанени най-отпред и осветени като на карнавал. Устните му се разтеглиха в присъщата самодоволна усмивка. — Събери най-добрите си хора. Трийсетина, не повече. Достатъчно за една бърза работа в тъмното.

— За какво?

— Няма да победим, като седим и се жалваме зад стената. — Той изрита един по-малък камък от ръба на стената. — Също така не вярвам границата на някаква ферма да ги спре, ти как мислиш?

Устните на Бледоликия се разтеглиха в широка усмивка.

— Ето че отново ми напомняш за баща ти. Ами останалите момчета?

Калдер скочи от стената.

— Кажи на Хансул да ги събере. Чака ги малко копане.

Облаците се носеха по небето, откриваха пълната луна и тя осветяваше за момент полето, после пак я скриваха и тя прибираше със себе си светлината, като хитра курва, която от време на време разголва гърди, за да поддържа интереса на комарджиите в бордея. Мъртвите му бяха свидетели, Калдер предпочиташе в пъти сега да е с някоя хитра курва, вместо да клечи в средата на това мокро ечемично поле и да напряга очи в мрака, с напразната надежда да види нещо повече от разлюлени стебла и тъмнина. А и тъжната може би — не, със сигурност, истина беше, че се чувстваше много по̀ на място в бордей, отколкото на бойното поле.

Бледоликия беше пълната противоположност. През последния час и нещо единствената част от тялото му, която помръдваше, бе устата му, докато бавно и методично дъвчеше станалото на каша парче дървесна гъба. Каменното му спокойствие допълнително изнервяше Калдер. Всъщност вече всичко го караше да подскача от уплаха. Стърженето на лопатите отзад направо му лазеше по нервите. Чуваше го ту само на крачка зад себе си, ту далечно и едва доловимо, когато поредният порив на вятъра го поглъщаше и отнасяше. И този вятър шибаше косата в лицето му, пълнеше очите му с прах и го пронизваше до кости.

— Проклет вятър — промърмори той.

— Вятърът е хубаво нещо — изръмжа Бледоликия. — Заглушава шума. И ако на теб, който си израснал в Севера, ти е студено, помисли какво им е на южняците, които са свикнали на слънце и хубаво време. Всичко е в наша полза.

И беше прав, помисли си Калдер, донякъде ядосан, че сам не се беше сетил за това, но от друга страна, от ползите от вятъра не му ставаше по-топло. Прихлупи с едната ръка наметалото на гърдите си, а другата мушна под мишницата и притвори едно око.

— Очаквах войната да е само ужас, а тя какво — проклета скука.

— Търпение. — Бледоликия извърна глава, изплю се тихо и облиза бавно долната си устна. — Търпението е страшно оръжие. Най-вече, защото го притежават малцина.

— Главатар.

Калдер подскочи и посегна към дръжката на меча. Зад тях през ечемика пълзеше човек. Лицето му беше омацано с кал, само очите му белееха. Свой. И явно си разбираше от работата. Калдер се замисли дали не беше добра идея и той да намаже лицето си с кал. Зачака отговор от Бледоликия, после се сети, че сега той беше главатар.

— О, да. — Пусна дръжката на меча и се престори, че не се беше стреснал. — Какво?

— Влязохме в траншеите. Пратихме няколко южняци при пръстта.

— Нащрек ли са? — попита Бледоликия, без да извръща глава.

— Да бе. — Зъбите на мъжа се белнаха, когато се ухили широко. — Повечето спяха.