— Най-доброто време да пречукаш човек — отвърна Бледоликия и Калдер се зачуди дали мъртвите биха се съгласили с него. Възрастният войн посочи с жест напред. — Да потегляме?
— Потегляме — каза Калдер и примижал, запълзя през ечемика. Проклетите стебла се оказаха по-остри, твърди и неприятни за промъкване през тях, отколкото човек би предположил. Съвсем скоро ръцете му се израниха, а това, че пълзеше към врага, влоши още повече настроението му. Обратната посока му подхождаше много повече. — Проклет ечемик.
Закани се, когато си върнеше огърлицата на баща си, да забрани отглеждането на гнусната гад. Само меки посеви ще се сеят, под страх от, страх от…
Отмести два щръкнали снопа пред себе си и замръзна на място.
Знамената бяха точно отпред, плющяха под напорите на вятъра само на двайсетина крачки от тях. На всяко беше извезано със златен конец слънце, което блестеше на светлината на една дузина газови фенери. А зад тях — голият участък подгизнала земя, за който беше умрял Скейл, се спускаше надолу към реката. И сега гъмжеше от съюзнически коне — огромна жива маса от лъскава, заплашителна на вид конска плът, докъдето стигаше светлината на факли и фенери. А през моста, с цвилене и чаткане на копита по каменните плочи, прииждаше още. Не страдаха и от липса на хора. Вятърът носеше на талази виковете и заповедите им, докато се опитваха да сложат в ред конете. Готвеха се само след няколко часа да прегазят Калдер и хората му. Обезпокоителна гледка. Той лично никога не беше имал проблем с прегазването на хора, стига той самият да е на седло.
До коловете на знамената стояха двама часови. Единият беше обгърнал с ръце тяло, стиснал алебардата си в сгъвката на единия лакът. Другият, с прибран в ножницата меч, тупкаше крака в земята и се криеше от вятъра зад щита си.
— Тръгваме ли? — прошепна Бледоликия.
Калдер погледна часовите и се замисли дали да не ги пощади. Нямаха идея дори какво ги чакаше. Всъщност имаха по-злощастен вид от самия него, което си беше сериозно постижение. Зачуди се дали и те нямат жени, които ги чакат да се върнат у дома. Жени с деца в коремите си, сгушени под дебели кожи, спящи до празното място в постелите си. Въздъхна. Жалко, че и те, и той не са у дома при жените си, но с милост нито Съюзът щеше да си тръгне от Севера, нито Дау Черния от стола на баща му.
— Тръгваме.
Бледоликия вдигна ръка и даде някакъв знак. После направи същото с другата и се сниши отново. Калдер не знаеше за кого бяха предназначени знаците, а какво означават, и дума да не става, но свършиха работа за секунда.
Часовият с щита изви рязко гръб назад. Другият се обърна да погледне и направи същото. Калдер осъзна, че гърлата и на двамата бяха прерязани. Две тъмни фигури положиха внимателно телата им на земята. Трета хвана във въздуха падналата алебарда на единия часови, изправи се, стисна я в лакътя си и с огромна усмивка на уста, зае мястото му и се престори на съюзнически часови.
От ечемика се надигнаха северняци, тръгнаха напред, приведени ниско над земята, и показалата се луна накара оръжията им да проблеснат в тъмното. Бяха само на двайсет крачки от трима войници, които се бореха с вятъра, докато опъваха палатка. Калдер прехапа устни, не можеше да повярва, че никой не виждаше хората му да притичват през полето, насред осветения кръг на фенерите. Един от тях сграбчи кола на знамето отдясно и започна да го върти и дърпа, за да го измъкне от земята.
— Ей, ти!
Един съюзнически войник с полунасочен напред арбалет го изгледа с огромно недоумение. Всички заковаха на място и затаиха дъх.
— Аа — каза Калдер.
— Мамка му — каза Бледоликия.
Войникът се намръщи.
— Кой си…
В гърдите му се заби стрела. Калдер не чу бръмченето на тетивата, но ясно видя черното тънко парче дърво в гърдите му. Войникът изстреля стрелата на арбалета си в земята, изпищя и се свлече на колене. Няколко от конете наблизо се подплашиха и един повлече по лице на земята стъписания коняр, който го водеше. Тримата войници с палатката се обърнаха рязко назад, двама пуснаха платнището и вятърът го захлупи на главата на третия. Калдер усети стомахът му да се свива на топка.
В светлото петно на фенерите наизскачаха войници — почти дузина, някои с факли в ръце, чиито пламъци се люшнаха рязко, подети от внезапен напор на вятъра. Отдясно на Калдер прокънтя остър писък и сякаш от нищото, наскачаха хора и се втурнаха напред с размахани във въздуха остриета. Настъпи суматоха — подскачащи сенки, острие, ръка, нечие осветено за миг в оранжево лице — не разбираше почти нищо от случващото се. Тогава една от факлите угасна и сега вече не виждаше нищо. По шума се досети, че отляво също ставаше нещо. Хората му се биеха, а той въртеше глава при всеки по-силен шум отляво или отдясно.
Когато ръката на Бледоликия докосна рамото му, скочи като опарен.
— Да тръгваме — каза възрастният войн.
