Повече не му трябваше. Калдер скочи на крака и се понесе през ечемика като подплашен заек. Чуваше около себе си подвикването на останалите, смях, ругатни, не беше сигурен дори дали бяха свои, или врагът. Нещо изсвистя до крака му — стрела или просто поклащани от вятъра стръкове ечемик. Усещаше твърдите стебла да се оплитат и блъскат в краката му. Спъна се и падна по очи. Ръката на Бледоликия го сграбчи под мишницата и го вдигна отново на крака.
— Чакай! Спри.
Той спря, превит, с опрени на коленете ръце, пуфтящ като ковашки мех. Наоколо се носеха един през друг гласове. За най-голямо негово облекчение, говореха северняшки.
— Гонят ли ни?
— Къде е Хейл?
— Взехме ли проклетите знамена?
— Тъпите копелета не знаят дори накъде да тръгнат да ни гонят.
— Мъртъв. Улучиха го със стрела.
— Взехме ги!
— Видя ли ги, мъкнеха проклетите си коне!
— Все едно ние нямаме какво да кажем по въпроса.
— О, принц Калдер има какво да каже по въпроса.
Калдер се сепна, като чу името си, и вдигна глава. Бледоликия му подаваше едно от знамената. Усмихваше се и в погледа му се четеше гордост, като на ковач, чийто любим чирак най-после е свалил от наковалнята нещо, което става за продан.
Нещо го смушка в ребрата от другата страна, той се стресна, обърна се и видя един от мъжете да му подава другото знаме, навито около кола. И на неговото омазано с кал лице грееше широка усмивка. Всички се усмихваха. Сякаш беше казал или направил нещо смешно. Или нещо голямо. Но той не знаеше какво. Просто му беше хрумнала идея, нищо повече. И беше казал на други да измислят как да я осъществят. И пак те бяха понесли целия риск. Направо не можеше да повярва, че точно с това баща му си беше извоювал славата. Но може би просто така стават големите неща. Някои са родени да вършат кървавата работа. Други да я планират. И накрая идваха онези, чиято дарба бе да си приписват заслугите за свършеното.
— Принц Калдер? — мъжът тикна в ръцете му знамето.
Е, щом искаха да се възхищават на някого, кой е той, че да ги разочарова?
— Никакъв принц не съм. — Той взе знамето, преметна крак през кола и го вдигна полуизправен пред чатала си. Извади меча си за пръв път тази вечер и го вдигна победоносно във въздуха. — Аз съм кралят на шибания Съюз!
Не беше кой знае каква шега, но след нощ като тази, а и след ден като този всеки беше готов да се радва. Мъжете избухнаха в смях и взеха да се тупат един друг по гърбовете.
— Да живее Негово Шибано Величество! — извика Бледоликия, развя другото знаме и златното му слънце проблесна в тъмното. — Крал Калдер!
Калдер не можеше да спре да се усмихва. Харесваше му как звучи.
