Герои полностью

Горст остави писалката и се вгледа намръщено в порязаното, точно на върха на показалеца си. Не помнеше нито кога, нито как го беше направил, но благодарение на него почти всяко движение на пръста му причиняваше болка. Духна леко хартията и изчака и последната лъскава капка мастило да изсъхне, избра последния останал му здрав нокът и бавно го прокара по сгъвките на листа, за да оформи идеално прави ръбове. Взе пръчката восък и притисна замислено език в небцето си. Очите му се извърнаха бавно към подканящо блещукащото пламъче на свещта. Гледаше малката искрица светлина в мрака, както човек, който го е страх от височините, надзърта през перилата на терасата на висока кула. Зовеше го. Примамваше го. Опияняваше го с обещанието за пълната разруха. Просто я вземи и това срамно недоразумение, което с такава насмешка наричаш живот, ще свърши. Трябваше само да запечата писмото, да го изпрати и да чака разразяването на бурята.

Въздъхна и поднесе едното крайче на листа към пламъка. Гледа го как почернява, сгърчва се и изчезва. Последното тлеещо по краищата ъгълче пусна на пода и стъпка с крак. Пишеше поне по едно такова на вечер — яростно издраскани точки, тирета, удивителни и несвързани по смисъл изречения. За успокоение преди сън. Понякога след това дори се чувстваше по-добре. За много кратко.

Дочу шум отвън и се заслуша намръщен. Нещо пак изтропа, доста по-силно и Горст подскочи. Разнесоха се гласове и нещо в тях го накара да посегне към ботушите си. Последваха викове и тропот на коне. Той грабна сабята и отметна покривалото на входа на палатката.

Рюрген беше прекарал вечерта седнал отпред, изчуквайки на светлината на един фенер последните вдлъбнатини от броните му. Но сега се беше изправил, стоеше с един набедреник в едната ръка, малък чук в другата и се надигаше на пръсти да види какво става.

— Какво е това? — извиси фалцет Горст.

— Нямам никаква… уау!

Той се дръпна стреснато назад. Покрай него профуча кон и ги опръска с кал.

— Стой тук — постави ръка на рамото му Горст. — Тук си в безопасност.

Тръгна към Стария мост, стиснал здраво сабята в една ръка, докато с другата загащваше ризата в панталона си. В тъмнината отпред се носеха гласове, просветваха газови фенери, стрелкаха се осветени за миг лица, размазани и примесени със светлите петна от пламъка на свещта, които още виждаше пред очите си.

Един задъхан вестоносец изникна тичешком от тъмното. Половината му лице и цялата страна на униформата му бяха почернели от кал.

— Какво става? — викна насреща му Горст.

— Северняците нападат! — отвърна запъхтяно той, докато подминаваше. — Прегазиха предните постове! Идват!

Ужасът в очите му изпълни Горст с радост. Вълнението пареше, почти болезнено, в гърлото му. Дребните несгоди от синините по тялото и болките в мускулите се стопяваха с всяка следваща крачка към реката. Ще трябва ли отново да си пробивам път с бой през моста? Два пъти в един ден? Толкова нелепо, че чак го досмеша. Нямам търпение.

Някои от офицерите приканваха към спокойствие, други просто бягаха и си спасяваха живота. Част от хората трескаво търсеха оръжия, други ги хвърляха, преди да побегнат. В очите на Горст всеки тъмен силует на пътя му беше северняк или цяла орда от тях. Ръката го сърбеше да изтегли острието от ножницата. Но всеки път измамните сенки се оказваха объркани войници, полуоблечени прислужници или уплашени коняри.

— Полковник Горст? Вие ли сте, господине?

Горст не спираше да върви. Мислите му бяха другаде. Отново се луташе сред дима и ужаса по коридорите на Къщата за развлечения „Кардоти“. Търсеше краля в мрака и задушливия дим. Но този път няма да се проваля.

Някакъв прислужник клечеше с окървавен нож в ръка над проснато на земята тяло. Стават грешки. От една палатка изскочи мъж, видимо сънен и с щръкнала от едната страна коса. Бореше се с ножницата на парадната си сабя. Ако обичате. Горст го изблъска безцеремонно с ръка от пътя си и той се просна с вик на земята. Някакъв пълничък капитан седеше на земята, притискаше превръзка към главата си, въртеше объркано окървавено лице и не спираше да повтаря: „Какво става, какво става?“. Паника. Ето това става. Невероятно колко бързо една стегната армия се срива до пълен безпорядък. Колко бързо героят в светлото се превръща в страхливеца в тъмното. И хората тръгват като стадо животни.

— Насам! — извика някой зад него. — Той знае!

Отзад се разнесе шумът от пляскащи в калта крака. Ха, вече си имам собствено стадо. Не си направи труда да се обърне. Да знаете обаче, аз отивам там, където се лее кръв.