От тъмнината изскочи кон с облещени от ужас очи. Малко по-нататък някой лежеше на земята прегазен, въргаляше се в калта и пищеше. Горст го прекрачи и пред очите му се разкри неестествена гледка — следа от пръснати по земята рокли и стъпкани в калта дантели и разноцветна коприна. Тръгна по нея и скоро тълпата отпред се сгъсти — множество пребледнели лица, обезумели очи, блеснали на светлината на пламъците. Реката се появи отпред с танцуващи по повърхността на водата стотици отражения на факли и фенери. На Стария мост цареше същата суматоха, каквото и през деня, когато бяха изтласкали северняците от него. Дори повече. Нощта беше изпълнена с какофония от надвикващи се гласове.
— Виждал ли си моя…
— Това Горст ли е?
— Идват!
— Дайте път! Дайте…
— Няма ги вече!
— Той е! Той ще знае какво да правим!
— Всички назад! Назад!
— Полковник Горст, може ли…
— Имам нужда от заповеди! Заповеди! Умолявам ви!
Най-после стигна другия бряг. Ризата му беше скъсана и студеният вятър духаше през разпраното. Един сержант с почервеняло от викане лице държеше факла над главата си и се дереше пресипнало, приканвайки към спокойствие. По-нататък викаха други, препускаха коне, размятаха се остриета, но до ушите на Горст не достигаше онзи омаен звън на стомана. Той стисна още по-здраво сабята и продължи да върви намръщен.
— Не! — Генерал Митерик стоеше насред част от щабните си офицери. Горст не беше виждал по-пълно олицетворение на фразата „да почервенееш от яд“. — Искам Втори и Трети незабавно готови за атака!
— Но, господине — умоляваше един от заместниците му, — остават още няколко часа до зазоряване, хората са в пълен безпорядък, не можем…
Митерик размаха сабята си пред лицето му.
— Аз заповядвам тук!
Полковник Опкър, началник-щабът му, стоеше на безопасно разстояние, извън обсега на гнева на генерала, и наблюдаваше представлението с мрачно изражение.
— Къде са северняците? — стовари ръка на рамото му Горст.
— Ометоха се! — кресна ядосано Опкър и се отърси от ръката му. — Не бяха повече от трийсетина! Откраднаха знамената на Втори и Трети и изчезнаха в тъмното.
— Негово Величество няма да търпи врагът да краде знамената му, генерале! — крещеше някой.
Фелниг.
— Напълно ми е ясно какво ще търпи и какво не Негово Величество! — кресна насреща му Митерик. — Проклет да съм, ако не си върна знамената! Ще докопам тия крадливи копелета, това може да кажеш на лорд-маршала!
— О, всичко ще му кажа, не бери грижа!
Митерик не дочака отговор и вече крещеше на другата страна.
— Къде са съгледвачите? Не ти ли казах да разпратиш съгледвачи, Димбик? Къде е Димбик? Теренът, човече, докладвай за терена!
— Аз ли? — заекна един пребледнял млад офицер. — Ами, ъ, да, но…
— Върнаха ли се вече? Искам да съм сигурен, че теренът е добър! Мамка му, кажи ми, че е добър!
Човекът се огледа отчаяно за помощ, после сякаш се окопити, стегна се и отдаде чест.
— Да, генерале, разпратихме съгледвачи, върнаха се, да, точно така, върнаха се и теренът изглежда… идеален. Гладък като тепсия, господине. Като тепсия… с ечемик отгоре…
— Отлично! Не искам повече изненади! — Митерик тръгна нанякъде, с развята зад гърба разкопчана риза. — Къде се дяна проклетият майор Хокелман? Искам кавалерията готова за езда в момента, в който просветне малко! Разбираш ли? Малко да
Гласът му заглъхна, а с него и ропотът на Фелниг. Офицерите ги последваха, отнесоха фенери и факли и Горст остана сам в тъмнината, задавен от разочарование, като зарязан пред олтара младоженец.