Герои полностью

Атака, все пак е нещо. Всичко е било просто импровизиран набег, провокиран от жалкото перчене на Митерик със знамената. И няма да има ни слава, ни изкупление. Само глупост, малодушие и прахосничество. Горст се замисли колко ли бяха умрели тази нощ заради паниката и хаоса. Десет пъти повече, отколкото са убили северняците? Да не повярваш, врагът май наистина ще се окаже най-малката опасност по време на война.

Как се оставихме да ни спипат така неподготвени? Ами как, не си и помислихме, че ще имат наглостта те да нападнат. И ако само бяха натиснали малко повече, сега като нищо щяха да са ни изтикали обратно през моста и да са пленили два полка, не само знамената им. Петима мъже и едно куче можеха да се справят. Но не са могли да предположат, че ще бъдем толкова неподготвени. Провалихме се всички. И най-вече аз.

Обърна се и се озова пред солидна група войници и прислужници, въоръжени кой с каквото намерил. Хората, последвали го към реката и после през моста. Изненада се от това, колко много бяха. Овце. Което ме прави, какво? Овчарското куче? Бау-бау, глупаци такива.

— Какво да правим, господине? — попита онзи най-отпред.

Горст вдигна рамене. И тръгна бавно към моста, с наведена глава, точно както по-рано днес. От изгрева още нямаше следа, но не беше далече.

Значи, е време да слагам бронята.

Гушата вървеше надолу по хълма и напрягаше очи в тъмното, докато си гледаше в краката. Коляното го болеше и той мижеше при всяка стъпка. А също заради ръката, скулата, че и челюстта. Но най-вече заради въпроса, загнездил се в главата му, който не му даде мира през цялата нощ. Студена нощ, пълна с тревоги, съжаления, тихите стонове на ранените и недотам тихото хъркане на Уирън-от-проклетия-Блай.

Да каже ли на Дау Черния за Калдер, или не? Зачуди се дали вече е избягал. Познаваше го от дете и никога не би го набедил за голям смелчага, но предишната вечер беше видял нещо различно в очите му. Нещо, което не беше виждал досега. Или по-скоро, нещо, което беше виждал, но не в Калдер, а в баща му. А Бетод не беше много по бягането от неприятности. Точно това му докара края. И Кървавия девет, естествено, когато му разби главата. А това щеше да е най-малкото, което Калдер можеше да очаква, ако Дау научеше какво е казал на Гушата. А също най-доброто, което Гушата можеше да очаква, ако Дау го научеше от друг, а не от него. Той погледна към навъсената физиономия на Дау и десетките белези по лицето му, просветващи в оранжево от факлата в ръката на Тръпката.

Да му каже ли, или не?

— Мамка му — прошепна.

— Така си е — каза Тръпката.

Гушата за малко да се изпързаля на мократа трева от изненада. После се сети, че наоколо беше пълно с хора, които казваха „мамка му“ за едно или друго. Това ѝ беше хубавото на фразата. Означаваше всичко и нищо, зависи кога я кажеш. Ужас, изненада, болка, страх, тревога. И всички те си бяха съвсем на място тук. Предстоеше битка.

Схлупената порутена къщурка изплува от тъмнината, с обраслите си в коприва ронещи се стени, с пропадналия си таван и щръкналите като ребра на труп греди на покрива. Дау взе факлата от ръката на Тръпката.

— Ти чакай тук.

Тръпката спря, сякаш се замисли за момент, после сведе глава и се облегна на стената до вратата. Металното му око проблесна на бледата лунна светлина.

Гушата наведе глава и се шмугна през ниската врата, опитвайки се да не изглежда притеснен. Всеки път когато оставаше насаме с Дау, част от него, при това не малка част, очакваше нож в гърба. Или меч в корема. Не беше сигурен кое ще е, само, че ще има острие. И всеки път оставаше леко изненадан, когато си тръгваше жив и здрав. Не беше се чувствал така с Три дървета, дори с Бетод. Това не говореше добре за човека, когото бе избрал да следва… Усети се, че отново гризе нокът, ако нищожният остатък на върха на пръста му можеше да се нарече така, и се насили да спре.

Дау отнесе факлата до отсрещния край на стаята и сенките по грубо издяланите греди на тавана се размърдаха.

— Няма вест от момичето, нито от баща ѝ. — Гушата реши да не отговаря на това. В последно време всеки път като си отвореше устата, нещата отиваха на много зле. — Май задлъжнях на проклетия великан за едното нищо. — Гушата отново замълча. — Жени, а?

— Не мисля, че мога да ти давам съвети по този въпрос — вдигна рамене Гушата.