— Баяз не е единственият, който може да подготвя изненади. И аз съм приготвила една, за по-късно днес.
— Знаех си, че има причина да те взема под крилото си — каза Дау.
— Твоето крило се простира над целия Север, о, могъщи Защитнико. — Ишри извърна бавно очи към тавана. — Пророкът намира подслон под крилото на Бог. А аз — под крилото на Пророка. А, какво е това, което пази главата ти от дъжда? — Тя вдигна ръка и дългите ѝ пръсти се заизвиваха и загърчиха, сякаш нямаха кости, като червеи за стръв в буркан. Устните ѝ се разтеглиха в широка, искрящо бяла усмивка. — Големи или малки, всички ние имаме нужда от подслон.
Факлата изпращя, пламъкът се люшна и в следващия миг тя беше изчезнала.
— Помисли добре — чу гласа ѝ в главата си Гушата.
Бек се прегърби напред и се загледа в огъня. Не беше много — няколко струпани на куп, почернели в краищата съчки, малко блещукаща жар в средата и немощен пламък отгоре, лашкан, скубан и тормозен от вятъра. Догаряше. Точно като него самия. От толкова отдавна, ден и нощ, мечтаеше за геройства, че сега, когато от мечтата му бяха останали само въглени и пепел, не знаеше какво иска. Седеше под угасващите звезди, кръстени на велики мъже, епични битки и грандиозни дела, и не знаеше кой е.
— Не можеш да спиш, а?
Дрофт се надигна, седна с кръстосани крака до огъня и се наметна с одеялото си.
Бек изсумтя криво-ляво. Последното, което искаше в момента, бе да говори.
Дрофт му подаде парче лъснало от мазнина месо, останало от вечеря.
— Гладен ли си?
Бек поклати глава. Не беше сигурен кога за последно беше ял. Сигурно когато за последно беше спал, но само от миризмата на месото му се гадеше.
— Ще го запазя за после тогава. — Дрофт пъхна месото в един от джобовете на кожения си елек и кокалът остана да стърчи отгоре. Обърса една в друга длани и ги протегна към оскъдния пламък. Бяха толкова мръсни, че линиите по тях изглеждаха черни на светлината. Беше горе-долу на възрастта на Бек, но по-нисък и с по тъмна коса. Няколко по-тъмни косъмчета бяха избили тук-там по гладката му брада. Седнал така, в тъмното, приличаше малко на Рефт. Бек преглътна тежко и се обърна на другата страна. — Значи, вече имаш име, а?
Бек кимна едва-едва.
— Червения Бек — изхили се тихо Дрофт. — Добро е. Звучи страховито. Трябва да си доволен.
— Доволен? — Всичко отвътре го ръчкаше да каже: „Скрих се в един шкаф и накрая убих един от своите“, но вместо това каза само: — Предполагам.
— Ще ми се и аз да имах име. Е, ще му дойде времето.
Бек се загледа в огъня и наведе глава с надеждата, че това беше краят на разговора. Но Дрофт явно беше от приказливите.
— Имаш ли семейство?
Най-прозаичният, предсказуем и глупав въпрос, който може да хрумне на човек. Трябваше да вади думите си с такъв зор от устата, че почти го болеше.
— Майка. Двама по-малки братя. Единият е чирак на ковач от долината. — Глупав въпрос, но веднъж започнал да говори, мислите му се отнесоха към дома и вече не можеше да спре. — Сигурно сега майка се готви да прибира реколтата. Като тръгвах, тъкмо започваше да зрее. Точи косата и така нататък. Фестен ще върви след нея и ще събира сноповете…
Мътните го взели, как му се искаше да е с тях. Идеше му да се засмее и разплаче едновременно. Млъкна от страх, че щеше да го направи.
— Аз имам седем сестри — каза Дрофт — и съм най-малкият. Все едно да имаш осем майки, които по цял ден да се суетят около теб, да те гълчат и хокат, коя от друга с по-остър език. Няма мъж в къщата и за мъжка работа дори не се говори. Такъв живот е истински ужас, вярвай ми.
Топла къща с осем жени и никакви мечове — в момента не му звучеше като кой знае какъв ужас. Доскоро Бек вярваше, че майчината къща във фермата е истински ужас. Сега знаеше по-добре как точно изглежда ужасът.
— Но сега имам друго семейство — продължаваше да дрънка Дрофт. — Гушата, Прекрасна, Веселяка Йон и останалите. Добри бойци. Добри имена. Държим се един за друг и си гледаме работата. Изгубихме няколко свестни момчета през последните дни. Свестни момчета, но… — Той млъкна, явно също останал без думи. Но това не продължи дълго. — Между другото, Гушата е бил втори на Три дървета навремето. Бил се е във всяка битка, откакто свят светува. Прави нещата постарому. Право острие е. Направо си падна на задника, че дойде в тази дузина.
— Ъхъ.
Бек нямаше чувството, че си е паднал на задника. Само че наистина пада и рано или късно, но по-вероятно рано, щеше да си разбие главата в земята.
— Откъде взе меча?
Бек примига изненадан при вида на дръжката до себе си, почти беше забравил, че го имаше.
— Беше на баща ми.
— Бил е боец, а?
— Именит войн. Известен, предполагам — Ах, как само обичаше да се перчи навремето с него. Сега името горчеше в устата му. — Шама Безсърдечни.
— Какво? Онзи, който се е бил в дуел с Кървавия девет? Онзи, който…
Загубил.
