— Така си е, нямат шанс. Но сега отивам да пикая.
— За трети път тази нощ? — попита Йон.
Потопа се замисли.
— За четвърти, мисля.
— В случай че се чудиш защо му викаме Потопа — промърмори под носа си Прекрасна, — сега знаеш.
— По път насам се натъкнах на Скори Тихата стъпка.
Потопа посочи с палец слабия мъж до себе си.
Тихата стъпка сякаш премисля надълго и нашироко какво да каже и накрая рече просто.
— Оглеждах наоколо.
— И откри ли нещо? — попита Прекрасна.
Той кимна бавно, тържествено, сякаш бе разгадал всички тайни на живота.
— Ще има битка. — Намести се до Бек, кръстоса крака и му подаде ръка. — Скори Тихата стъпка.
— Заради това, как се промъква — каза Дрофт. — Предимно е съгледвач. В битката е втора редица, с копие.
Бек стисна някак неуверено ръката.
— Бек.
— Червения Бек — поправи го Дрофт. — Това му е името. Получи го вчера. От Ричи. След битката за Осранг. И сега е… с нас… та така…
Бек и Скори го изгледаха намръщено и той млъкна и се уви в одеялото си.
— Гушата дръпна ли ти речта? — попита Скори.
— Речта?
— Има си начин как стават нещата и което е редно, редно си е и така нататък.
— Спомена нещо такова.
— На твое място не бих му се връзвал много.
— Защо?
Скори сви рамене.
— Кое е редно и кое не е, зависи от човека.
Скори извади един по един ножовете си и ги нареди на земята пред себе си. Много и всякакви, от огромно парче стомана с кокалена дръжка и размерите на къс меч до едно извито острие, не по-дълго от кутре. Нямаше дори дръжка, само две метални халки за пръстите.
— Това за белене на ябълки ли е? — попита Бек.
Прекрасна прокара пръст по жилестия си врат.
— За прерязване на гърла.
Бек си помисли, че сигурно се шегуваше, но тогава Скори се изплю на камъка за точене, кривото острие проблесна заплашително и той вече не беше убеден, че ставаше дума за шега. Скори го прокара с две резки движения по камъка — сък, сък — и в този момент един от спящите подскочи под одеялото и започна да рита с крака, за да се изправи.
— Стомана! — изкрещя Уирън, изправи се с Меча в ръка и залитна на една страна. — Чувам звън на стомана!
— Млъквай бе — извика някой отзад.
Уирън успя да освободи оплелата се в одеялото дръжка на Меча и надигна качулката от очите си.
— Буден съм! Съмна ли се? — Май историите за това, как Уирън-от-Блай бил винаги в готовност, бяха силно преувеличени. — Защо е тъмно? Не бойте се, деца мои, Уирън е тук, готов за бой!
— Слава на небесата — изсумтя Прекрасна. — Спасени сме.
— Точно така, жено! — Уирън свали качулката. От едната страна косата беше залепнала за темето му, а от другата стърчеше щръкнала нагоре. Огледа се и когато видя само налягали край угасващите огньове спящи мъже, приседна до огъня и се прозя. — Спасени сте от скучни разговори. Добре ли чух, че говорите за имена?
— Ъхъ — смотолеви Бек.
Не смееше да каже повече, все едно говореше със самия Скарлинг. Беше израснал с историите за великите дела на Уирън-от-Блай. Колко вечери беше слушал стария пиян Скави да ги разказва, и никога не му омръзнаха. Колко беше мечтал един ден да стои до него като равен и да заслужи място в песните за него. И сега седеше до него, но не като равен — като измамник, страхливец и убиец на свои. Придърпа около раменете си майчиното наметало и усети нещо твърдо под пръстите си. Осъзна, че беше засъхналата кръв на Рефт, и потрепери. Червения Бек. Да, сега наистина имаше кръв по ръцете. Но не беше, както си го бе представял.
— Имена, значи? — Уирън вдигна Меча и го опря в земята на върха на ножницата. Изглеждаше прекалено дълъг и тежък, за да върши работа като оръжие. — Това е Мечът. Хората го наричат със стотици други имена. — Йон притвори очи и се излегна по гръб. Прекрасна извъртя нейните към небето, но Уирън продължи да нарежда монотонно, с дълбок патос, като държана многократно реч. — Бръсначът на зората. Гробокопачът. Кървавият жетвар. Доброто и злото. Скак-анг-Гейок, което на езика на планинците от високите долини означава Разцепващ света. Битката, започнала преди зората на човечеството и която няма да свърши с края му. Той е моята награда и моето наказание. Моята благословия и проклятие. Предаде ми го Дагуф Кол, преди да умре, а той го е получил от Йорвийл Планината, който от своя страна го е наследил от Четирите лица, а той от Лийф-рийф-Оканг, и така чак до времето, когато светът бил млад. Когато се сбъдне предсказанието на Шоглинг и аз лежа, потънал в кръв, аз ще го предам на онзи, когото сметна за най-достоен. Който ще му донесе слава и който ще добави името си до тези на великите мъже, които са го държали и умрели с него в ръце. И списъкът с велики имена, започнат в незапомнени времена, ще порасне с още едно. В долината, в която израснах, го наричат Божия меч. Хората вярват, че самият Бог го е хвърлил от рая.
— Хората, ами ти? — попита Потопа.
— Вече не.
Уирън изчопли нещо от гарда на дръжката.
— Защо?
— Бог е създател, нали? Той е фермер. Занаятчия. Старата жена, която изражда бебета. Той дава живот. — Уирън вдигна глава и се вгледа в небето. — За какво му е на него меч?
Прекрасна сложи ръка на гърдите си.
