Скори прокара за последно камъка по правото острие на ножа в ръката си, остави го на земята и взе нов.
— Тръпка, запозна ли се с новия? — Той посочи с палец към Бек. — Червения Бек.
— Срещнахме се. — Тръпката го погледна в очите от другата страна на огъня. — В Осранг. Вчера.
Бек имаше чувството, че това метално око го пронизваше с погледа си и той знаеше що за лъжец и измамник е. Зачуди се как така никой от останалите не го виждаше. Беше изписано на челото му. По гърба му пробяга тръпка и той се загърна в изцапаното със засъхнала кръв наметало.
— Вчера беше голям ден — промърмори.
— А днес — Уирън се изправи и се протегна към небето, вдигнал Меча високо над главата си, — с малко късмет, ни чака още един.
Синята кожа се разтяга под натиска на потъващото в нея острие, боята се бели на люспи, като кората на пресъхнала земя, наболите косъмчета помръдват, червените нишки на вените по бялото на очите му изпъкват. Зъбите ѝ стържат, докато натиска, натиска, натиска… затваря очи и тъмнината избухва в цветни петна. Не може да избие от главата си проклетата музика. Мелодията е същата, която свиреха двамата цигулари. Продължават да я свирят, но все по-бързо. Оказаха се прави за лулата, притъпи болката, но за съня я бяха излъгали. Обърна се на другата страна и се сгуши под завивката. С надеждата, че като се претърколи, пълният с насилие ден ще остане зад гърба ѝ, в другия край на леглото.
Покрай краищата на вратата и през цепнатинките между дъските се процежда светлината на свещ. Дневната светлина се процежда през вратата на колибата, в която ги бяха затворили. Отново клечи в тъмното и чопли възела. Чува гласовете отвън. Идват и си отиват офицери, говорят с баща ѝ. За тактики, за снабдяване на предните линии. За цивилизация. За това, коя от двете им иска Дау Черния.
Случилото се се разми с онова, което можеше да се случи, и онова, което така и не се случи. Кучето пристига неочаквано и прогонва с хората си диваците обратно в гората, преди да нападнат. Тя разбира за нападението, предупреждава всички и лорд-губернатор Мид, останал без дъх от вълнение, ѝ благодари сърдечно. Капитан Хардрик се връща с помощ — също като в легендите съюзническата кавалерия се появява в най-критичния момент. Финри стои на барикадата, с гордо вдигната сабя и опръскан с кръв нагръдник, и командва отбраната — същинска Монцаро Муркато от онази зловеща картина, изобразяваща битката при Суийт Пайнс, която беше видяла на стената в дома на лишен от всякакъв вкус търговец. Пълна лудост. Но фантазиите ѝ не свършваха, осъзнаваше колко са налудничави, питаше се дали не полудява, но не можеше да ги спре.
И после нещо се мярваше в периферното ѝ зрение и тя отново беше там, и всичко беше отново живо пред очите ѝ. Лежи по гръб, коляното смазва корема ѝ и мръсната ръка я стиска за гърлото. Не може да диша, ужасът се завръща двойно по-силен, отколкото го изпита в действителност, и я облива като гнусна, воняща вълна. Отхвърля рязко завивката и скача от леглото. Крачи напред-назад в стаята, крачи и чопли оплешивялото петно на главата си. Прехапва устни и си мърмори под носа като побъркана, с всички чути през деня гласове, с всички гласове.
Ако беше настоявала по-твърдо пред Дау Черния. Ако беше спорила повече, поискала повече, можеше да вземе Алис със себе си, вместо да я остави… в тъмното. Чува несвързаното ѝ бръщолевене, докато пръстите ѝ се изплъзват от нейните. Вратата се затръшва. Синята буза се надига от натискащия я връх на кинжала. Оголила зъби, стене и стиска главата си в ръце, стиска очи.
— Фин.
— Хал.
Беше се надвесил над нея и свещта в ръката му осветяваше в златисто единия му профил. Надигна се и разтри лице. Не чувстваше нищо, сякаш беше мъртво, сякаш месеше тесто.
— Донесох ти чисти дрехи.
— Благодаря ти.
Ама че жалка формалност. Все едно благодари на иконома си.
— Извинявай, че те събудих.
— Не спях.
Още усещаше в изтръпналата си уста вкуса на лулата. В тъмните ъгли на стаята играеха цветни петна.
— Реших да дойда… преди зазоряване. — Той млъкна. Сигурно я чакаше да му каже колко се радва да го види, но тя не намери сили за учтивости. — Баща ти ми възложи командването на атаката на моста в Осранг.
Финри не знаеше какво да отговори. Поздравления. Моля те, недей! Бъди внимателен. Не отивай! Остани тук. Моля. Моля.
— От първа редица ли ще командваш?
Гласът ѝ беше леденостуден.
— Не знам, достатъчно отпред, предполагам.
— Не се впускай в геройства.
Като Хардрик, който хукна през полето да търси помощ, която нямаше шанс да стигне навреме.
— Никакви геройства, обещавам. Но… просто така е редно.
— Това с нищо няма да ти помогне да се издигнеш.
— Не го правя за това.
— Защо тогава?
— Защото все някой трябва. — Толкова различни бяха с него. Циник и идеалист. Защо се омъжи за него? — Бринт се… държи. Предвид обстоятелствата. — Финри се улови, че мисли за Алис, и се надява тя също да се държи. Насили се да спре. Напразни надежди, не можеше да си позволи да ги пилее.
— Как се чувства човек, чиято съпруга е отвлечена от врага?
