— Отчаян. Надявам се да е добре.
„Добре“ — такава безсмислена, неестествена дума. Целият разговор беше безсмислен и нереален. Чувстваше Хал напълно непознат. Той също въобще не я познаваше. Възможно ли е двама души наистина да се познават? Всеки върви сам в живота си, води собствени битки.
Той взе ръката ѝ.
— Изглеждаш…
Финри не можеше да понесе допира на кожата му върху своята. Дръпна се като опарена.
— Върви. Трябва да тръгваш.
Лицето му потрепна.
— Обичам те.
Просто думи. Не трябваше да ѝ е така трудно да ги изрече. Но не можеше. Да полети и стигне луната, ѝ се струваше по-лека задача. Обърна се на другата страна към стената и придърпа завивката през раменете си. Чу вратата да се затваря.
Миг по-късно или повече, не беше сигурна, се измъкна от леглото. Облече се. Наплиска лицето си с вода. Придърпа ръкавите надолу, за да прикрият синините, ожулванията и нащърбената порезна рана на ръката ѝ. Отвори вратата и излезе. Баща ѝ беше в другата стая и говореше с офицера, когото онзи шкаф с порцелан смаза на пода. Не. Беше друг човек.
— Будна си. — Баща ѝ се усмихваше, но в погледа му се четеше боязън, сякаш я очакваше всеки момент да избухне в пламъци и търсеше кофата с вода, която да лисне отгоре ѝ. Може пък наистина да избухне в пламъци. Нямаше да се учуди. Нито да се разочарова, в този ред на мисли. — Как се чувстваш?
— Добре. — Ръцете я стиснаха за гърлото и тя започна да ги дере с нокти. Ушите ѝ бучаха. — Вчера убих човек.
Той се изправи и сложи ръка на рамото ѝ.
— Може би сега го чувстваш така, но…
— Определено го чувствам така. Наръгах го с късото острие на един от убитите офицери. Забих го в лицето му. В лицето. Е, поне убих един от враговете.
— Финри…
— Полудявам ли? — Прихна от смях, толкова глупаво прозвуча. — Всичко можеше да свърши много по-зле. Трябва да съм доволна. Нищо не можех да направя. Какво прави човек в такъв момент? Какво можех да направя?
— Само побъркан би се чувствал нормално след това, което преживя. Но опитай да го сложиш зад гърба си… мисли за него просто като за един ден. Ден като всеки друг.
Тя пое бавно дъх.
— Разбира се. — Усмихна се, надявайки се усмивката ѝ да изглежда уверена, а не налудничава. — Ден като всеки друг.
На масата имаше дървена купа, пълна с плодове. Взе една ябълка. Наполовина зелена, наполовина кървавочервена. Трябваше да яде. Да си върне силите. Ден като всеки друг.
Навън беше още тъмно. Часовите стояха в светлината на факлите. Стояха неподвижно, когато мина покрай тях, следяха я с погледи и се преструваха, че не я гледат. Отвътре ѝ идеше да ги заплюе, но се насили да се усмихне. Просто ден като всеки друг. Никак не ѝ приличаха на войниците, които се опитваха отчаяно да запънат с алебардите си портите, докато диваците ги млатеха отвън със секири и обсипваха с треските лицата им.
Излезе от пътеката, тръгна през тревата и се загърна плътно в палтото. Високата трева полягаше под напорите на вятъра. Усещаше туфите острица да се заплитат в ботушите ѝ. Отпред стоеше плешив мъж и гледаше към долината. Вятърът развяваше полите на дългото му палто. Едната му ръка беше на гърба, стисната в юмрук и палецът ѝ потриваше нервно показалеца. Другата държеше внимателно чаена чаша. Над главата му небето започваше да просветлява от изток.
Дали беше закъснял ефект от лулата, или от безсънната нощ, но след видяното вчера Първия магус не изглеждаше толкова страшен.
— Още един ден! — провикна се Финри. Имаше чувството, че ще полети от склона на хълма и ще се понесе с вятъра в тъмното небе. — Още един ден на битки и сражения. Сигурно си доволен, лорд Баяз!
Той я дари с бърз поклон.
— Аз…
— Всъщност „лорд Баяз“ или има по-подходящо обръщение към Първия магус? — Отметна един кичур коса от лицето си, но вятърът го върна веднага обратно. — Ваша Светлост, Ваше Магьосничество или Ваше Магусчество?
— Опитвам се да не придавам значение на формалностите.
— Между другото, как човек става Пръв магус?
— Бях първият чирак на великия Ювенс.
— Той на магия ли те научи?
— Той ми предаде Върховното изкуство.
— Защо не го използваш тогава, вместо да караш хората да се избиват?
— Защото е по-лесно да караш хората да се избиват. Магията е изкуството и познанието, което кара нещата да се държат по неестествен за тях начин. — Баяз я погледна над ръба на чашата, докато отпиваше. — Няма нищо по-естествено от това, хората да се избиват. Възстановила си се, надявам се, от вчерашното изпитание?
— Изпитание ли? Почти го бях забравила! Баща ми ме посъветва да не мисля за вчера и да гледам на днешния ден като на поредния ден, ден като всеки друг. И така може би той наистина ще бъде такъв. А ден като всеки друг щях да прекарам в опити да издигна съпруга си в кариерата и по този начин да издигна себе си в обществото. — Тя се усмихна широко. — Аз съм болезнено амбициозна.
Зелените очи на Баяз се присвиха.
— Качество, на което винаги съм се възхищавал.
