Тя му подхвърли ябълката и на лицето му се изписа изненада, когато понечи да я хване. Не успя, подметна я нагоре и я хвана с другата ръка, но не преди чашата да се изплъзне от пръстите му и да падне в тревата. Преди да каже каквото и да било, Финри вече вървеше обратно. И вече не помнеше за какво говориха, в мислите ѝ бяха само синята буза, която се надигаше, натискана от върха на острието на кинжала.
Няма голяма разлика във възкачения пред тълпата водач и провесения пред нея на бесилката. Когато Гушата се покачи на празния сандък, за да говори на хората, се чувстваше по-скоро като втория. Кръгът на Героите беше пълен с народ, а отвъд камъните стояха още повече — море от лица. А най-отпред личната дузина на Дау Черния — най-мрачните и страховити физиономии в целия Север. А такива в Севера колкото искаш. Подобни хора се интересуваха предимно от плячкосване, изнасилване и убиване, за кое е редно и кое не почти не се замисляха, нито за това, кой отнася дебелия край.
Намръщените лица на Йон, Прекрасна и Потопа до сандъка бяха донякъде успокоение. Още по-голямо беше да знае, че точно зад него стои Уирън. Мечът предлагаше достатъчно стомана, в подкрепа на кои да са думи. Спомни си какво му каза Три дървета, когато го направи свой втори. Вторият е водач на хората си, не техен любовник. Хората трябва първо да му имат страха, пък после да го харесват.
— Мъже от Севера! — изрева Гушата, надвиквайки вятъра. — В случай че някой не е разбрал, Сцепеното стъпало е мъртъв и Дау Черния сложи мен на мястото му. — Избра един от първата редица, най-големия, най-гадния на вид и с най-начумерената физиономия и се надвеси над главата му. — Сега ще правиш каквото аз кажа! — кресна в лицето му. — Това ти е работата. — Продължи да го гледа право в очите, достатъчно дълго, за да не остави съмнение в това, че не го е страх от никого, нищо че отвътре чувстваше обратното. — А моята е да ви опазя живи. Има голяма вероятност да не успея да го сторя за всички ви. Война е. Но аз няма да се откажа. И мъртвите са ми свидетели, всеки един от вас ще направи същото.
Разнесе се мърморене, но не изглеждаха убедени в думите му. Време бе да се изреждат заслуги. В последно време не го биваше в хвалбите, но със скромничене нямаше да спечели нищо.
— Името ми е Кърнден Гушата и съм именит войн от трийсет години! Някога бях втори на Руд Три дървета. — Името предизвика одобрително кимане. — Скалата от Уфрит. Държах щит за него в дуела му с Кървавия девет. — Това предизвика дори повече. — След това стоях до Бетод, а сега до Дау Черния. Всяка битка, за която вие, шибаняци такива, само сте чували, аз съм се бил в нея. — Той изви презрително устни. — Да няма съмнения, че ставам за работата. — Нищо че той самият се съмняваше, че ще успее още дълго да се удържи да не напълни гащите. Но гласът му не потрепна, гърмеше плътен и дрезгав. Слава на съдбата, че след като му даде слабия стомах, беше решила да му даде силен глас. — Днес искам всеки един от вас да постъпи, както е редно! И преди някой да се изхили и аз да трябва да си вадя ботуша от задника му, не говоря за галене на детски главици, нито искам да делите последния залък с някоя гладна катерица, още по-малко да се правите на по-дръзки от Скарлинг. Не искам от вас геройства. — Той кимна към каменните блокове наоколо. — Оставете ги на тях. Те не кървят. Говоря за това, всеки един да застане зад главатаря си! До дузината си! Рамо до рамо с човека до него! Но най-вече искам от вас да гледате да не ви убият! — Откри Бек в тълпата и го посочи с пръст. — Вижте добре това момче. Името му е Червения Бек. — Очите на Бек щяха да изхвръкнат, когато главорезите от първата редица се обърнаха да го видят. — Вчера той постъпи, както е редно. Не помръдна от една къща в Осранг, докато южняците напираха през вратата. Послуша главатаря си. Остана до своите. Запази хладнокръвие. Прати четирима при пръстта и оживя. — Може би пресилваше леко нещата, но нали затова бяха речите? — Щом едно седемнайсетгодишно хлапе може да удържи Съюза пред вратата на една колиба, мисля, че хора с вашия опит няма да имат никакъв проблем да направят същото с този хълм. Пък и мисля, всеки знае колко богати са южняците… когато хукнат обратно надолу, ще оставят достатъчно след себе си, прав ли съм? — Това дори разсмя неколцина. Нищо не върши повече работа от погъделичкването на алчността им. — Това е! — изрева Гушата. — Сега всички по местата!
Слезе от сандъка и залитна леко на болното коляно, но поне успя да се задържи на крака. Нямаше скандиране и аплодисменти, но реши, че беше спечелил достатъчно от тях, за да не се тревожи за нож в гърба по време на битката. А от подобна компания човек повече не можеше да иска.
— Хубава реч — каза Прекрасна.
— Мислиш ли?
— Само за това с редното нещо не съм сигурна. Трябваше ли да го казваш?
— Все някой трябва — вдигна рамене Гушата.
