— Може би по-рано през нощта сте чули шумотевицата. — Полковник Валимир обходи със строг поглед събраните наоколо офицери и сержанти от Първи полк на Негово Величество. — Това, което сте чули, беше шумът от нападение на северняците.
— По-скоро шумът от нечие осиране — промърмори Тъни.
Знаеше го, от момента, в който чу тупурдията от изток. Нощ, армия и изненада — идеалната комбинация за едно хубаво осиране.
— Имаше известно объркване по предните постове…
— Поредно осиране — промърмори Тъни.
— За момент настана паника…
— Още едно-две.
— И… — лицето на Валимир се изкриви в горчива гримаса. — Северняците избягаха с две полкови знамена.
Тъни понечи да добави коментар към това, но не намери думи. Понесе се недоумяващо мърморене, достатъчно ясно, въпреки шума на вятъра в клоните. Валимир въдвори ред.
— Знамената на Втори и Трети бяха пленени от врага! Генерал Митерик… — полковникът явно се замисли сериозно над подбора на думи — не е доволен.
Тъни изсумтя. Генерал Митерик по рождение не беше от доволните. За ефекта от кражбата на знамената на два от полковете му можеше само да се гадае. Предполагаемо, ако сега някой го мушнеше с карфица, щеше да експлодира и отнесе половината долина във въздуха. Тъни осъзна, че беше стиснал до болка знамето на Първи и отпусна леко юмрук.
— Но има и друго, още по-лошо — продължи Валимир, — очевидно вчера следобед са ни били изпратени заповеди да атакуваме, но те така и не са стигнали до нас. — Форест изгледа косо Тъни и той вдигна рамене. От Ледерлинген още нямаше следа. Сигурно се беше отдал на поредното си доброволно начинание, този път — дезертьорство. — Когато пристигнаха нови, вече се беше стъмнило. Затова генерал Митерик иска днес да се реваншираме. С изгрева генералът ще тръгне в мащабно настъпление към стената на Клейл, с превъзхождаща численост.
— Хм.
В последно време Тъни все това чуваше, мащабни настъпления, превъзхождаща численост, но северняците все още бяха на хълма, все така несломени.
— Западния край на стената той оставя на нас. Веднъж започнала атаката, врагът просто няма как да подсигури толкова дълга отбранителна линия. Видим ли ги да напускат стената, прекосяваме потока и ги удряме по фланга. — Валимир подкрепи думите си, като стовари юмрук в отворената си длан. — И ги довършваме. Просто така. Тръгнат ли от стената, нападаме. Въпроси?
Естествено, първият въпрос, който Тъни беше готов да зададе, беше: „Ами ако не напуснат стената?“, но той не беше вчерашен и знаеше, че не е добра идея да изглеждаш подозрително пред тълпа офицери.
— Добре — усмихна се Валимир, явно убеден, че мълчанието беше знак за това, колко превъзходен бе планът му, а не колко тъпи, надъхани или нерешителни бяха хората му, за да изтъкнат пропуските му в негово присъствие. — Числеността ни е намалена наполовина, нямаме коне, но това няма да спре Първи полк на Негово Величество, прав ли съм? Ако днес всеки изпълни дълга си, ще има предостатъчно време да се докажем като истински герои.
Тъни сподави напушилия го смях и проследи с поглед тъпите, надъхани и нерешителни офицери, които започнаха да се разотиват, за да подготвят хората си за атаката.
— Чу ли това, Форест? Ще станем герои.
— На мен ми стига да оцелея още един ден, Тъни. Слушай сега, искам те в края на гората, да държиш под око каменната стена. Трябват ми опитни очи.
— О, моите са видели всичко на този свят.
— Че и повече. В момента, в който северняците тръгнат, даваш сигнала. А, Тъни? — Тъни се обърна. — Няма да си единственият, който ще наблюдава, така че не си и помисляй да въртиш номера. Не съм забравил какво стана с онази засада при Шрикта. Или по-точно, какво не стана.
— Няма доказателства за злонамерена умисъл, сержант, цитирам военния съд.
— Цитираш военния съд, ама и ти си един образ.
— Старши сержант Форест, потресен съм от мисълта, че колега и боен другар може да поставя под съмнение репутацията ми.
— Каква репутация бе, Тъни? — провикна се след него Форест, докато той вървеше през дърветата нагоре по хълма.
Жълтен клечеше в храстите, горе-долу на същото място, където го беше оставил Тъни предишната вечер, и наблюдаваше стената през далекогледа му.
— Къде е Уорт? — Жълтен понечи да отговори, но Тъни го прекъсна. — Всъщност забрави, глупав въпрос. Някакво раздвижване? — Жълтен отново понечи да отговори. — Освен в стомаха на кавалерист Уорт, ми е мисълта?
— Никакво, ефрейтор Тъни.
— Надявам се, не възразяваш да проверя лично. — Без да дочака отговор, Тъни измъкна далекогледа си от ръцете му и проследи стената по цялата ѝ дължина, на изток от потока, нагоре по склона, чак до мястото, където изчезваше зад билото на една могила. — Не че подлагам на съмнение компетентността ти…
Пред стената нямаше нищо, но зад нея се виждаха копия, много копия, които вече се открояваха на фона на просветляващото небе.
— Няма раздвижване, нали, ефрейтор Тъни?
— Не, Жълтен. — Тъни свали далекогледа и се почеса по врата. — Няма.
