Цялата дивизия на Яленхорм, подсилена с два полка от наборна войска, беше строена на полегатия склон, пред чакълестия бряг на плитчините. С лице на север. С лице към Героите. С лице към врага.
Горст за пръв път виждаше толкова много войска, строена за битка на едно и също място, по едно и също време. Краят на редиците се губеше в далечината от двете му страни. Над гъстия строй се издигаше гора от копия, алебарди и знамената на отделните роти. Съзря наблизо, плющящо под напорите на вятъра и извезано със златни конци, знамето на Осми полк, което гордо провъзгласяше имената на битки, спечелени от няколко поколения служещи в редиците му. Газовите фенери разливаха светлината си на големи петна, в които сред съзвездия от проблясъците на брони и оръжия се открояваха сериозните лица на мъжете. Тук-там се виждаха възседнали коне офицери, с извадени за почест пред гърдите саби, готови да предадат заповедите по редиците на частта си. Опърпаната дружина на Кучето стоеше на чакъла, току пред водата, и зяпаше с изумление огромната войска пред себе си.
За случая генералът беше избрал нещо по-близко до произведение на изкуството, отколкото до броня: нагръдник от лъскава като огледало стомана, с инкрустирани на предницата и гърба златни слънца. Многобройните им лъчи преминаваха в остриета на мечове, копия и стрели и се преплитаха с изкусно гравирани лаврови венци и дъбови клонки.
— Пожелайте ми успех — промърмори Яленхорм и смушка коня си нагоре по чакълестия склон, към първата редица на дивизията си.
— Успех — прошепна Горст.
Възцари се пълна тишина, в която ясно се чу звънтенето на сабята на Яленхорм, когато я изтегли от ножницата.
— Мъже от Съюза! — прогърмя гласът му, докато вдигаше острието право нагоре. — Преди два дни мнозина от вас претърпяха погром от врага! Мнозина от вас бяха изтласкани от хълма, който виждате пред себе си. Вината за този ден е изцяло моя! — Горст чу думите му да се понасят като ехо по редиците, повторени от офицерите за онези, които бяха прекалено далече да ги чуят. — Надявам се и вярвам, че днес с ваша помощ ще изкупя грешката си. Естествено, за мен е огромна чест и привилегия да командвам хора като вас. Смели мъже от Мидърланд, Старикланд и Англанд. Смели мъже от Съюза!
Строгата армейска дисциплина не позволяваше овации, но по редиците премина одобрително мърморене. Дори Горст почувства известен прилив на гордост и патриотизъм от думите на генерала.
— Войната е ужасно нещо! — Конят на Яленхорм изтропа в копито в чакъла и той го укроти с едно рязко подръпване на юздата. — Но войната е прекрасна! На война човек открива истинската си същност. Целия си потенциал. Войната изважда на показ най-лошото в човека — алчност, малодушие и диващина! Но наред с тях изважда на показ и най-доброто — кураж, сила и великодушие! Искам днес да ми покажете най-доброто в себе си! Но най-вече искам да го покажете на врага!
Яленхорм изчака последните му думи да стигнат до крайните редици, предадени от офицерите, после щабът му се раздвижи, давайки знак, че това е краят на речта. Мъжете в строя вдигнаха като един оръжия и над редиците се понесе гръмогласен рев. В един момент Горст осъзна, че чува собственото си пронизително викане, и моментално спря. Генералът прие последните овации с високо вдигната сабя, после се обърна и подкара обратно коня си. Докато приближаваше, усмивката му бавно се стопи.
— Хубава реч. Доколкото е възможно.
Кучето седеше отпуснато върху протритото седло на дългокосместия си кон и си духаше в шепите.
— Благодаря — отвърна генералът, докато извръщаше коня си до него. — Опитах просто да кажа истината.
— Истината е като солта. Човек иска малко от нея, от многото му се догажда. — Кучето им се ухили, но те замълчаха. — Прилична броня също така.
Яленхорм погледна сконфузено към нагръдника си.
— Подарък от краля. Досега не намирах удобен повод да я сложа…
— Та какъв е планът? — попита Кучето.
Яленхорм посочи строената зад гърба му дивизия.
