Герои полностью

— Майната му на Негово Величество. Ти си свестен човек. Отчайващо некомпетентен, но свестен. Войната не е място за свестни хора.

— Боя се, че не си прав по отношение и на двете. Войната е превъзходна възможност за изкупление. — Яленхорм присви очи към Героите. Изглеждаха толкова близо, на една ръка разстояние от реката. — Ако се изправиш лице в лице опасността и не трепнеш, ако го направиш подобаващо и не отстъпиш нито за миг, тогава, жив или мъртъв, биваш прероден. Битката… пречиства, прав ли съм? Не. Когато се облееш в кървища, излизаш окървавен, нищо повече. Виж теб например. Ти може и да си, може и да не си свестен човек, но в едно няма съмнение, ти си герой.

— Кой, аз?

— Ами кой друг? Преди два дни, на същото това място ти се втурна съвсем сам срещу врага и спаси цялата ми дивизия. Неоспорим факт, видях част от това с очите си. А вчера беше на Стария мост, нали? — Горст погледна намръщено пред себе си. — Ти осъществи пробива в момент, в който хората на Митерик бяха на крачка от пореден провал. Пробив, който днес може да ни осигури победа. Ти си вдъхновение за останалите, Бремър. Ти си доказателството, че човек може да постигне нещо със собствени усилия, насред… всичко това. Ти не е нужно да се биеш днес, но ето те, готов да дадеш живота си за краля и страната. Искаш да кажеш, да го хвърля на вятъра за крал, който не го е грижа за мен, и страна, която дори не може да я е грижа за някого. Героите са къде по-голяма рядкост от свестните хора.

— Героите са набързо скалъпени от каквото има подръка. Бързо издигнати като такива и бързо забравени и сменени с нови. Ако аз минавам за такъв, значи, от тях полза никаква.

— Не съм съгласен.

— Недей, но моля те… остани в тила.

Яленхорм се усмихна натъжено, пресегна се и тупна с юмрук очуканата броня на рамото на Горст.

— Наистина съм трогнат от загрижеността ти, Бремър. Но се боя, че не мога. Не мога да остана, точно колкото не можеш и ти самият.

— Уви. — Горст погледна към тъмния силует на хълма на фона на просветляващото небе. — Жалко.

Калдер погледна през бащиния далекоглед. Отвъд границата на осветения от фенерите кръг нивята чезнеха в тъмна мътилка. При Стария мост като че ли зърна тук-там някое светло петънце, блед проблясък на метал, но нищо повече.

— Мислиш ли, че са готови?

— Виждам коне — отвърна Бледоликия. — Много коне.

— Така ли? Аз, мамка му, не виждам нищо.

— Там са.

— Мислиш ли, че гледат към нас?

— Мисля, че да.

— Митерик, той гледа ли?

— Аз бих.

Калдер вдигна очи към небето. Започваше да сивее между бързо движещите се облаци. Само непоправим оптимист би нарекъл това зора, но Калдер не беше от тях.

— Тогава май е време.

Сръбна от манерката, разтри подутия си корем и я подаде на Бледоликия. Мехурът му напираше да се пръсне. Покатери се на натрупаните един върху друг сандъци и примижа към светлината на фенера. Хвърли поглед през рамо към редицата от тъмни фигури, застанали пред стената. Не разбираше тези хора, нито ги харесваше, те изпитваха същото към него, но с тях имаше много общо. Бяха това, което са, защото се бяха докоснали до славата на баща му. Това бяха големи мъже просто заради онзи, комуто служиха. Защото бяха седели на почетните места в тронната зала на Скарлинг. Но със смъртта на баща му бяха паднали много ниско. Както изглеждаше, по-ниско нямаше накъде, а това си беше успокоение за него, защото главатар без войници е просто един самотен човек насред огромно, проклето поле.

Осъзнаваше колко очи бяха вперени в него, докато развързваше връзките на панталона си. Очите на хиляди от хората му, значителна част от тези на Десетократния, няколко хиляди съюзнически конници, сред които се надяваше да е и самият генерал Митерик, готов да се пръсне от яд.

Нищо. Отпусни се или напъвай? Типично за него, всички тези усилия, а сега не можеше да го направи. Като капак на всичко, вятърът беше студен и духаше право в оная му работа. Човекът, който държеше знамето отляво — прошарен войник с дълъг белег през едната скула, — наблюдаваше с известно озадачение усилията му.

— Не може ли да гледаш другаде?

— Извинявай, главатар.

Мъжът се покашля и почти тържествено извърна очи.

Може би това, че го нарече главатар, свърши работата. Калдер усети паренето в мехура си, изчака да се засили, усмихна се, килна глава назад и погледна към навъсеното небе.

— Аа.

Пикнята шурна и поръси едно от знамената. Капките заблестяха на светлината на фенерите и затрополиха по плата като дъжд по покрито с цветя поле. Зад гърба му, по протежението на стената се понесе гръмогласен смях. Радват се на малкото, помисли си той, но от друга страна, многобройната войска по принцип не можеше да оцени една тънка шега. На нея ѝ дай лайна, пикня и пребиващи се хора.