— Ето малко и на теб. — Калдер отправи една тънка струя към другото знаме и се нахили до уши с лице към редиците на Съюза. Зад него мъжете заподскачаха, затанцуваха, настана истинско веселие насред ечемика. Може и да не ставаше за боец, нито за водач на хората си, но определено го биваше в това, да разсмива околните, да ги вбесява също. Той вдигна свободната си ръка към небето, провикна се колкото му глас държи и разкърши задник, пръскайки навред. — Бих се изсрал отгоре им — провикна се през рамо, — но съм се запекъл ужасно от проклетата яхния на Бледоликия!
— Аз ще се изсера отгоре им! — изкрещя някой от редицата и мъжете се изкискаха пронизително.
— Запази го за Съюза, на тях се изсери, като дойдат!
Хората му продължиха да се смеят, да подвикват бодро, да размахват оръжия и блъскат по щитовете си, вдигайки радостна глъч. Неколцина дори се качиха на стената и започнаха да пикаят срещу Съюза. Може би им беше толкова смешно именно защото за разлика от него те знаеха какво идва от другата страна на ечемичната нива. Но въпреки това Калдер беше доволен. Поне веднъж в живота си беше постъпил правилно. Остана и направи поне едно нещо, достойно за песните. Поне разсмя хората на баща си. Хората на брат си. Неговите хора.
Поне докато не ги избият до крак.
На Бек му се стори, че чува смях да се носи по вятъра, само дето не можеше да си представи кой и на какво би могъл да се смее в момент като този. Вече беше просветляло достатъчно. Достатъчно да види колко бяха южняците от другата страна на реката. Първоначално не можа да повярва, че едва забележимите в тъмното, подредени от другата страна на плитчините, квадрати са плътни редици от мъже. После се беше опитал да си внуши, че не са. Но вече нямаше място за съмнение.
— Хиляди са — прошепна той.
— Знам! — Уирън направо подскачаше от радост. — А колкото повече са, толкова повече слава за нас, прав ли съм, Гуша?
Гушата спря за момент да гризе ноктите си.
— О, да. Ще ми се да бяха двойно повече.
— Мътните го взели, на мен също! — Уирън пое дълбоко въздух и издиша, все така нахилен до уши. — Пък кой знае, може отзад да има още, но ние просто не ги виждаме!
— Да се надяваме — процеди гърлено Йон.
— Мамка му, как обичам войната! — изписка от вълнение Уирън. — Направо я обожавам, ами ти, момче?
Бек не отговори.
— Мириса ѝ. Усещането ѝ. — Той прокара бавно ръка по мърлявата ножница на Меча и дланта му изсъска тихо по кожата. — Войната е справедлива. В нея няма лъжа. В нея няма нужда от извинения. Няма нужда да се криеш. Не можеш. Ако умреш? Какво пък? Умираш сред приятели. Сред достойни врагове. Умираш, гледайки Големия изравнител право в очите. Ако оживееш? Ех, на това, момче, му казвам аз живот, така ли е? Човек не е истински жив, ако не стои очи в очи със смъртта. — Уирън тупна тежко с крак по пръстта. — Обичам войната! Жалко само, че Десетократния е там, долу на Децата. Мислиш ли, че въобще ще стигнат дотук, горе, Гуша?
— Не мога да кажа.
— Аз мисля, че да. Надявам се да стигнат. Ама по-добре да дойдат преди дъжда. Това небе изглежда като вещерско творение, а? — И беше прав. Зората имаше необичаен цвят, а от север, над хълмовете се носеха огромни кълба тъмни облаци. Уирън заподскача на пръсти. — О, мамка му, нямам търпение!
— Те не са ли също хора? — промълви Бек. Мислено още виждаше лицето на мъртвия съюзнически войник в къщата в Осранг. — Също като нас?
Уирън го прогледна през присвити клепачи.
— Най-вероятно са. Но ако почнеш да мислиш така… е, няма да убиеш никого.
Бек понечи да отговори, после затвори уста. Нямаше отговор на това. В него виждаше по-малко смисъл от всичко останало, случило се през последните дни.
— Лесно ти е на теб — изръмжа Гушата. — Шоглинг ти е казала деня и мястото на смъртта ти и те не са днес и тук.
— Е — ухили се още повече Уирън. — Това си е така и признавам, помага за куража, но ако ми беше казала, че е днес и тук, мислиш ли, че щеше много да ме е грижа?
Прекрасна изсумтя.
— Може би нямаше да плямпаш толкова много.
— О! — Уирън въобще не я чу. — Вече тръгват, гледайте! Подраниха! — Той протегна ръка и посочи с Меча на запад, към Стария мост, а другата преметна през рамото на Бек. Силата ѝ беше невероятна, без дори да го иска, почти го повдигна от земята. — Погледни тези хубави кончета! — Бек не виждаше нищо повече от притъмняла земя, искряща повърхност на водата и ситни светлинки отстрани. — А, ама колко хубаво от тяхна страна, а? Хитреци такива! Още не е съмнало, а те тръгват!
— Прекалено тъмно е за езда — поклати глава Гушата.
— Явно и те като мен са толкова нетърпеливи. Мисля, че днес няма да се шегуват, а, Гуша? О, мътните го взели — Уирън разтресе Меча във въздуха и размята Бек напред-назад, — какви песни ще се пеят за този ден!
— Така си е — процеди Прекрасна, — някои хорица са готови да пеят за какви ли не простотии.
