Шумът на препускащите коне го блъсна като буря в лицето и продължи да го притиска, докато те набираха все повече скорост, устремени на север, право към стената на Клейл и рядката редица на хората му зад нея. Копитата тресяха отъпканата земя, късаха стръкове ечемик и ги хвърляха високо нагоре. Калдер изпита острата нужда да побегне. Премина като неочаквана тръпка през тялото му. И осъзна, че неволно отстъпва назад. Да се изправиш пред това, беше, като да си стоиш спокойно, докато планината се срива на главата ти.
Но откри, че с всеки следващ момент ставаше все по-лесно. Страхът постепенно отстъпваше на трепетно вълнение. Цял живот бе бягал от това, измисляйки какви ли не оправдания. А сега се изправяше лице в лице с него и откриваше, че не беше толкова страшно, колкото си го бе представял. Оголи зъби, почти се усмихна. Аха, да се разсмее. Той води мъже в битка. Той лице в лице със смъртта. Без да съзнава какво прави, се изпъна в цял ръст, разпери ръце, сякаш приветстваше съюзническата кавалерия, и закрещя с пълно гърло. Той, Калдер лъжецът, страхливецът, се прави на герой. Човек никога не знае в каква роля може да се окаже утре.
Колкото повече приближаваха, толкова повече се привеждаха над седлата. Масивните копия се спуснаха надолу. Набраха скорост и преминаха в галоп, но колкото по-бързо приближаваха, сякаш толкова по-бавно се точеше времето. На Калдер му се прииска да бе слушал баща си, докато говореше за разчитането на терена. Всеки път когато го правеше, имаше онзи отнесен, замечтан поглед, с който човек говори за изгубена любов. Прииска му се да се бе научил да го използва, както скулпторът използва камък. Само дето тогава беше прекалено зает с перчене, чукане и трупане на нови врагове, които по-късно щяха да направят живота му черен. Ето защо, когато вчера беше огледал терена и се беше убедил, че е изцяло срещу него, реши да направи онова, в което го биваше най-много.
Да хитрува.
Ездачите нямаха никакъв шанс да забележат първия изкоп, не и в тъмнината и насред посевите. Беше плитка траншея, не повече от фут дълбока и толкова широка, криволичеща на зигзаг през нивата. Повечето коне я преминаха, без дори да усетят нещо нередно. Но неколцина не извадиха късмет, стъпиха право нея и се сгромолясаха на земята. Здравата при това, в плетеница от ритащи във въздуха крака, усукани юзди, натрошени оръжия и летящи буци пръст. А където падна един, след него падаха нови и внасяха своя принос в какофонията.
Вторият изкоп беше два пъти по-широк и дълбок от първия. Той отнесе назад още коне, докато челната редица продължи напред. Един ездач излетя високо нагоре, с размахани крака, но стиснал здраво копието си в ръце. Строят на останалите, който благодарение на нетърпението им да стигнат колкото може по-бързо до врага вече беше започнал да се разкъсва, сега съвсем се разпадна. Едни препуснаха с всички сили напред. Други, усетили, че нещо не е наред, забавиха темпото и внесоха допълнително смут в строя. В този момент отгоре им се изсипа вторият залп стрели и ги превърна в щураща се тълпа, по-сериозна заплаха за самите тях, отколкото за Калдер и хората му. Ужасяващият грохот на копитата се стопи до жалка тупурдия, стържене на метал и шум от сгромолясващи се коне, крясъци, цвилене и отчаяни писъци.
Третият ров беше най-големият от трите. Всъщност бяха два, абсолютно прави, дотолкова, колкото можеше един северняк да ги изкопае прави в тъмното, и се събираха под ъгъл в средата на нивата. Оформяха отворена фуния, принуждаваща хората на Митерик да се насочат от краищата към просеката в средата, където бяха поставени двете им откраднати скъпоценни знамена. И където сега стоеше Калдер. Зяпнал връхлитащата насреща му конница, той се замисли дали не беше избрал погрешно място да застане, но сега май вече беше прекалено късно да си променя решението.
— Копия! — изрева Бялото око.
— Ъхъ — смотолеви Калдер и отстъпвайки предпазливо назад, извади меча си. — Добра идея.
Подбраните от Бялото око ветерани измежду хората на Скейл, преди това хора на баща му, мъже, били се в битките при Уфрит и Дънбрек, при Кумнур и Височините, строени в пет редици, излязоха напред сред разлюляния от вятъра ечемик. Нададоха пронизителен боен вик и дългите им копия щръкнаха като смъртоносна гора насреща на съюзническата конница. Върховете им проблеснаха на първите слънчеви лъчи, пропълзели над долината.
Конете зацвилиха, запързаляха копита, запремятаха се презглава, нанизваха се на копията, притискани от напиращите отзад. Извиси се ужасяващ хор от стържене на метал, предсмъртни писъци, пращене на дърво и разкъсвана плът. Дългите копия се огънаха и изпращяха сред облаци трески. Вдигна се облак от прахоляк и полетели във въздуха ечемични стебла, а насред мътилката му, Калдер стоеше с увиснал в ръка меч.
И се чудеше кои злощастни стечения на съдбата бяха довели до тази лудост. А също кои биха могли да го измъкнат жив от нея.
— Как мислиш, можем ли да наречем това зазоряване? — попита генерал Яленхорм.
