— Идват — обяви равнодушно Бледоликия, сякаш ставаше дума просто за стадо овце. Не че въобще имаше нужда да обявява каквото и да било. Макар и да не ги виждаше в тъмното, Калдер ги чуваше. Първо протяжния вой на тръба, после шумолене в ечемика, първоначално достатъчно отдалече, но с всяка секунда все по-близо. Виковете на офицерите, цвиленето на конете и това дрънчене на сбруите, което сякаш му бъркаше под кожата. Бяха далече, но приближаването им беше неизбежно. Те идваха и Калдер не знаеше да продължи ли да се хили ехидно, или да се поддаде на ужаса, напиращ отвътре. Накрая се спря на нещо по средата.
— Не мога да повярвам, че се вързаха. — Толкова нелепо му се струваше, че му идеше да се разсмее с глас. Или да повърне. — Ама че арогантни копелета.
— Ако има едно, на което винаги можеш да разчиташ, това е, че започне ли битка, човек никога не постъпва разумно. — И беше прав. Ако Калдер имаше поне малко мозък в главата, сега щеше да препуска към някое много далечно място. — Точно затова баща ти беше велик човек. Никога не губеше самообладание. Дори когато ставаше напечено.
— Сега дали е напечено, как мислиш?
Бледоликия бавно се наведе напред и се изплю.
— Мисля, че скоро ще стане. Ще успееш ли да запазиш самообладание?
— Не виждам защо не.
Калдер се огледа нервно насам-натам и проследи с поглед очертаната от факлите редица по протежението на стената. Неговата редица. Издигаше се нагоре, после се спускаше обратно, следвайки гънките на земята. „Теренът е загадка, която трябва да разгадаеш — така казваше баща му, — и колкото е по-голяма армията ти, толкова по-трудна е за разгадаване.“ Той беше ненадминат в това. Трябваше му само един поглед и вече знаеше къде да разположи всеки човек, така че всеки склон, поток, дърво или ограда да работят за него. Калдер беше направил каквото можа. Използва всяка падинка и всяка могила, разположи стрелците си зад Стената на Клейл, въпреки че се съмняваше, че тази ниска каменна преграда ще затрудни един обучен боен кон — нищо повече от леко упражнение по прескок.
Тъжната истина бе, че равният терен не беше от никаква полза. Освен за врага, естествено. Те със сигурност си умираха от щастие.
Не можеше да пропусне и очевидната ирония на съдбата, че собственият му баща беше отговорен за тази равна земя. Именно той беше премахнал отделните малки ферми в тази долина, а също в десетките други като нея из Севера. Изкоренил синорите и запълнил канавките — повече земя за посев, повече реколта. Повече данъци и повече нахранени войници. С две думи, беше постлал златен килим пред неизброимата съюзническа кавалерия.
Калдер вече виждаше на смътния фон на хълмовете в далечината, над черното море на ечемика да се надига тъмна вълна с гребен от наточена стомана. Осъзна, че мисли за Сеф. Лицето ѝ беше така образно в мислите му, че дъхът му секна. Зачуди се дали отново ще види това лице, дали ще доживее да целуне детето си. В този момент южняците преминаха в тръс и тропотът на копита изби всякакви разнежващи мисли от главата му. Чу пронизителните провиквания на офицерите, които се опитваха да спрат разкъсването на формацията, да държат стотиците тонове конска плът в гъста, жива лавина.
Калдер погледна наляво. Недалече теренът се издигаше към Пръста на Скарлинг и посевите плавно преминаваха в зелена трева. Доста по-удобен терен, но се падна на онова пъпчиво копеле, Десетократния. Погледна надясно. По-полегат склон, Стената на Клейл се гушеше в него, после чезнеше от поглед със спускането на склона към потока. А отвъд потока, както вече знаеше, гората гъмжеше от съюзнически войници, готови да изскочат и разкъсат на парчета крехката му редица. Но сега не трябваше да се тревожи за невидимия враг. Имаше по-сериозни грижи в момента, а именно стотиците, ако не хиляди тежковъоръжени и бронирани конници, които се носеха към него. Същите, чиито скъпоценни знамена беше препикал. Идваха да му поискат сметка. Очите му прескочиха към прииждащата вълна. Вече можеше да различи подробностите — загатнати в тъмното лица, щитове, копия, лъсната стомана.
— Стрели? — изръмжа Бялото око, надвесен над рамото му.
Добре беше да изглежда, сякаш има някаква идея в главата за това, колко далече стига една стрела, затова Калдер изчака за момент и щракна с пръсти.
— Стрели.
Бялото око изрева заповедта, тетивите избръмчаха зад гърба на Калдер и миг по-късно над главата му прелетяха стрелите. Прекосиха полето и намериха врага. Но възможно ли е малко парче дърво с метален връх да причини каквото и да било на подобна планина от бронирана плът?
