Полковник Горст сви огромни рамене и очуканата му броня тихо издрънча.
Генералът погледна надолу към Ретър.
— Ами ти, момче, би ли нарекъл това зазоряване?
Ретър вдигна поглед към небето и примига. На изток, където предполагаше, че бе Осранг, никога не беше стъпвал там, краищата на облаците тъкмо порозовяваха.
— Да, генерале — проскимтя той, засрами се и веднага се покашля.
Генералът се наведе от седлото и го потупа по рамото.
— Няма нищо срамно в това, да те е страх. Смелост означава да продължиш, въпреки че те е страх.
— Да, господине.
— Просто стой близо до мен. Изпълни дълга си и всичко ще е наред.
— Да, господине — повтори Ретър, но не можеше да си представи как изпълнението на дълга ще спре стрела. Или копие. Или секира. Намираше идеята за катеренето на този хълм за истинска лудост, най-вече предвид това, че по целия склон щяха да ги причакват северняците, алчни за нови роби. Всички така казваха, че те хващат хората и ги правят роби. Но какво знаеше той, беше едва на тринайсет и беше в армията само от шест месеца. Освен лъскане на ботуши и свирене на различните маневри, друго не знаеше. Всъщност не беше съвсем сигурен, че разбираше напълно какво е маневра, но се преструваше, че знае. Поне беше на сигурно място, няма по-сигурно място от това зад генерала и герой като полковник Горст, нищо че на вид хич не го докарваше на герой, на глас — още по-малко. Нямаше нищо бляскаво в него, за сметка на това, потрябва ли ти таран и той е наблизо, не търси повече.
— Добре тогава, Ретър — Яленхорм измъкна сабята си. — Свири за потегляне.
— Да, господине.
Ретър навлажни внимателно устни и вдигна тръбата. Разтрепери се при мисълта, че ще се изплъзне в потните му ръце и ще изсвири погрешна нота. Или, че ще се окаже пълна с пръст и ще изкара просто една протяжна пръдня и пръски кал. Непрекъснато сънуваше кошмари за това. Може би това беше просто поредният лош сън. Как само се надяваше да е така.
Но тръбата изсвири ясно и вярно, гордо и тържествено, като на парад. „Напред“ изсвири тя и дивизията на Яленхорм тръгна, а най-отпред — самият генерал. Полковник Горст и офицерите от щаба му го последваха под плющящите знамена. С известна неохота, Ретър смушка с пети понито си, цъкна с език и също тръгна напред. Копитата на животното изскърцаха в чакъла и нагазиха бавната вода.
До известна степен беше късметлия — яздеше. Така поне щеше да опази панталоните си сухи. Ако не се подмокреше, естествено. Или не го раняха в краката. Бяха еднакво вероятни, като се замислеше.
От отсрещния бряг се вдигнаха няколко стрели. Откъде точно, Ретър не видя. Много повече го интересуваше къде щяха да паднат. Няколко пльоснаха във водата отпред, останалите изчезнаха в редиците войници отзад, без очевиден ефект. Една отскочи със звън от шлема на един войник и Ретър подскочи. Всички имаха брони. Тази на генерал Яленхорм изглеждаше като най-скъпата броня в целия свят. Не беше честно само той да няма броня, но като се замисли, армията не беше място, откъдето да очакваш справедливост.
Понито му изкачи един пясъчен навлак, с оплетени в единия край подгизнали съчки и Ретър извърна поглед през рамо. Плитчините бяха пълни с газещи войници, кой до глезените, кой до коленете, някои дори до кръста. Цялото протежение на брега беше запълнено с чакащи реда си, а през билото на лекото възвишение зад тях прииждаха други. Да бъде насред толкова много хора, му вдъхна кураж. Ако северняците убиеха сто, дори хиляда, пак щяха да останат хиляди. Честно казано, не знаеше колко точно е хиляда, но знаеше, че е много.
Тогава го осени мисълта, че всичко това добре, стига да не си един от хилядата, които ще свършат в ямата. Това вече не беше добре, особено като знаеше, че само офицерите получаваха ковчези. Никак не му се искаше да лежи притиснат на студената земя от други мъртви тела. Погледна тревожно към овощните градини и отново подскочи, когато една стрела се отплесна от щит на десетина крачки от него.
— Не изоставай, момче! — викна генерал Яленхорм, който тъкмо изкачваше следващото чакълено островче насред водата.
Вече бяха наполовина през реката. Огромният хълм от другата страна на дръвчетата изглеждаше още по-стръмен оттук.
— Да, господине!
Ретър се усети, че се е прегърбил и снишил над седлото, с надеждата така да е по-трудна цел, осъзна какъв страхливец изглеждаше отстрани и се изправи. Видя на отсрещния бряг, иззад една група ниски храсти да изскачат хора. Опърпани, с лъкове в ръце. Врагът. Северняците. Бяха достатъчно близо, че ако извикаше, щяха да го чуят. Направо смешно близо. Като при игрите на гоненица, които играеше с приятели около хамбара. Изправи гръб и изпъна рамене. Те изглеждаха не по-малко изплашени от него. Един, с чорлава руса коса, приклекна, пусна още една стрела, но тя падна на пясъка, далече отпред. После се обърна и хукна към овощните градини.
