Къдравия се шмугна между дърветата заедно с останалите и потънал в миришещата на ябълки тъмнина, тръгна приведен нагоре по склона. Прескочи дънерите на няколко съборени дървета, коленичи от другата им страна и погледна на юг. Слънцето тъкмо се показваше и градината беше потънала в сянка. Някъде отстрани проблесна метал, от другата също — хората се спотайваха в дълга редица между стволовете.
— Идват ли? — попита някой. — Тук ли са вече?
— Идват — каза Къдравия.
Може и да беше последният хукнал назад, но не се гордееше много от това. Само бройката на копелдаците им беше достатъчна да ги обърне в бяг. Все едно земята беше направена от хора. Същински мравуняк. Нямаше смисъл да клечат на брега, зад няколко мижави храсталака за прикритие. Една-две дузини да стрелят по толкова народ? По-безсмислено от това, да нападнеш рояк пчели с игла. Тук, насред дърветата, беше по-удачното място, където да им дадат един добър урок. Желязната глава ще разбере. Надяваше се, че щеше да разбере.
Докато бягаха между дърветата, се бяха омешали с някакви хора, които не познаваше. Сега до него в сянката клечеше един висок ветеран, с червена качулка. Сигурно беше от хората на Златния. По принцип момчетата на Златния и тези на Желязната глава не питаеха топли чувства помежду си. По-малко отколкото самите им главатари питаеха един към друг, а то беше по-малко от нищо. Но сега имаха други грижи.
— Видя ли ги само колко са? — обади се някой с изтънял от ужас глас.
— Стотици, мамка му.
— Стотици и още стотици, и още…
— Не сме тук да ги спрем — изръмжа Къдравия. — Трябва само да ги забавим, да пратим колкото можем при пръстта, да имат едно наум. После, когато се наложи, се оттегляме към Децата.
— Оттегляме се — повтори обнадежден някой, сякаш по-добра идея от тази никога не беше чувал.
— Когато се наложи! — сряза го Къдравия.
— Има и северняци при тях — обади се някой от редицата. — От хората на Кучето, мисля.
— Копелета — изръмжа друг.
— Копелета такива. Предатели. — Онзи с червената качулка се изплю през дънера, зад който клечаха. — Чух, че Кървавия девет бил с тях.
Възцари се тревожно мълчание. Само името беше достатъчно да попари куража на мъжете.
— Кървавия девет е обратно при пръстта! — Къдравия разкърши рамене. — Удави се. Дау Черния го уби.
— Сигурно. — Мъжът с червената качулка гледаше мрачно като гробокопач. — Но аз чух, че е тук.
Някъде отзад бръмна тетива, току до главата на Къдравия.
— Какво, мам… — извърна се рязко той.
— Съжалявам! — каза едно момче с лък в треперещата му ръка. — Не исках, просто…
— Кървавия девет! — прокънтя някъде отляво вик. Човекът крещеше като обезумял, пелтечеше от ужас. — Кървавия…
Викът му премина в остър, протяжен писък, който заглъхна в жалостиво хленчене. В този момент отпред сред дърветата отекна смях и Къдравия усети космите по тила му да настръхват. Налудничав смях. Животински крясък. Звук от подземния свят. Мъжете застинаха на място, притихнали, с облещени очи, невярващи на ушите си.
— Майната му на всичко! — викна някой.
Къдравия се обърна натам и видя човека да хуква назад през градината.
— Аз не оставам да се бия с Кървавия девет! Не!
Едно момче, седнало по задник на земята, риеше с крака изпопадалата шума, докато се опитваше да се изправи на крака, но успяваше единствено да се провлачи заднешком.
— Връщайте се обратно, копелета такива! — кресна озъбен Къдравия, докато махаше с лъка си, но вече беше прекалено късно.
Чу се нов смразяващ кръвта писък и той извърна рязко глава. Не разбра откъде идваше, но беше пълен с ужас.
— Кървавия девет! — изрева някой отдясно.
Сега му се стори, че нещо помръдна в сумрака отпред, че видя проблясването на стомана. Около него хората скачаха на крака и хукваха назад. Оставяха добрите си места зад дънера, без една пусната към врага стрела, без дори да извадят оръжие. Когато се огледа, видя предимно отдалечаващи се гърбове. Един дори беше изоставил колчана си. Явно го беше закачил на храст, докато бягаше, и не си беше направил труда да го отплете и отнесе със себе си.
— Страхливци!
Но какво повече можеше да направи Къдравия? Главатарят може да върне с ритници един-двама обратно в редицата, но когато цялата редица побегне, е напълно безпомощен. Властта над хората може и да изглежда неопровержима като изкован от желязо факт, но в края на краищата е просто въпрос на взаимно съгласие. Когато клекна обратно зад дънера, от взаимното съгласие не беше останало нищо. Доколкото виждаше, бяха останали само той и мъжът с червената качулка.
— Ето го! — изсъска онзи, трепна и застина до него. — Той е!
Умопомрачителният смях отново отекна в стволовете на дърветата, сякаш идваше едновременно отвсякъде. Къдравия запъна стрела в тетивата. Дланите му лепнеха от пот, лъкът се пързаляше в тях. Очите му зашариха трескаво, от една сянка към друга, от един чепат клон към друг. Кървавия девет беше мъртъв, всеки го знаеше. Ами ако не е?
