— Нищо не виждам! — Ръцете му трепереха. Майната му, Кървавия девет е просто човек, стрелата ще го убие като всеки друг. Просто човек и нищо повече, а Къдравия не бягаше от никого, без значение колко корав, без значение, че всички други бяха избягали, без значение от каквото и да било. — Къде е?
— Там! — изсъска онзи с червената качулка, стисна рамото му и посочи някъде между дърветата. — Ето го там!
Къдравия вдигна лъка и се взря в сумрака.
— Нищо не… Аа!
Острата болка го преряза през ребрата. Той изпусна стрелата, тя политна немощно и пльосна отпред в калта. Нова прерязваща болка. Погледна надолу и видя, че мъжът с червената качулка го беше наръгал в гърдите. Ножът стърчеше между ребрата му, забит до дръжката, по която се стичаше кръв.
Къдравия сграбчи мъжа за дрехата.
— Какво…
Не му беше останал дъх да довърши, нито можеше да си поеме въздух.
— Съжалявам — каза онзи, присви очи и го наръга отново.
Червената шапка се озърна, за да се увери, че никой не гледа. Както изглеждаше, момчетата на Желязната глава бяха прекалено заети да тичат презглава нагоре по склона към Децата. Повечето вече с кафяви панталони, за това колебания нямаше. Ако не беше онова, което се наложи да направи, сигурно щеше да се засмее. Положи внимателно на земята човека, когото току-що беше убил, и го потупа по окървавените гърди, докато погледът му угасваше. На лицето му все още беше изписано нещо средно между учудване и разочарование.
— Ще прощаваш за това.
Жалка утеха за човек, който просто се опитваше да си свърши както трябва работата. И успяваше по-добре от други, беше останал, докато те избягаха. Но, война е. Понякога е по-добре да оплескаш работата. Но това техният е черен занаят, каза си Червената шапка, от сълзи полза няма. „Сълзите не пречистват“, както казваше някога старата му майка.
— Кървавия девет! — изкрещя той, с колкото можа по-разтреперан от ужас глас. — Той е тук! Той е тук!
После, докато избърсваше острието на ножа си в кожения елек на мъртвото момче, нададе пронизителен писък. Огледа се за други останали между дърветата, но не видя никого.
— Кървавия девет! — изкрещя някой на десетина крачки отзад.
Червената шапка се изправи и се обърна натам.
— Можеш да спреш. Ометоха се.
От сумрака изплува тъмната физиономия на Кучето и той излезе иззад едно дърво с отпуснат покрай крака лък.
— Какво, всичките ли?
Червената шапка посочи към трупа в краката си.
— Без един-двама.
— Кой би помислил? — Кучето приклекна до него. Иззад дърветата изпълзяха още от хората му. — Каква работа върши името на един мъртвец.
— И смехът на един мъртвец.
— Гола, върни се и кажи на Съюза, че овощната градина е чиста.
— Разбрано.
Един от хората му забърза обратно.
— Как е положението отпред? — Кучето се прехвърли през дънера и се промъкна внимателно към края на дърветата. Пристъпяше предпазливо, приведен ниско до земята. Кучето, винаги предпазлив. Все гледаше да опази човешкия живот. И на своите, и на врага. Рядка дарба за един главатар, предвид това, че песните прославяха предимно разпилени черва и тям подобни кръвопролития. Двамата клекнаха в храстите и се притаиха в сянката. Червената шапка се зачуди колко ли време бяха прекарали така, клечейки в храсти, в тъмния и мокър шубрак, в един или друг край на Севера. Сигурно се събираше цяла седмица накуп, че и повече. — Не изглежда добре, а?
— Не, не е добре — каза Червената шапка.
Кучето се надигна, надзърна внимателно през храстите по края на овощната градина и се сниши отново до Червената шапка.
— И оттам не изглежда по-добре.
— Не очакваше да е, нали?
— Не. Но човек не трябва да губи надежда.
Теренът отпред не предлагаше много. Още няколко плодни дръвчета, малко шубрак и веднага след тях голият затревен склон нагоре. Слънцето се беше вдигнало достатъчно и на склона, над последните бягащи, се виждаше кривата линия на изкоп. Над него беше порутената каменна стена, опасваща Децата, а над нея — самите каменни блокове.
— А около тях, пълно с момчетата на Желязната глава — промърмори Кучето.
Червената шапка тъкмо си мислеше за същото.
— Ъхъ, а той е бая упорито копеле. Веднъж намести ли се някъде, не можеш го разкара.
— Точно като чумата — каза Кучето.
— И също така добре дошъл.
— Май на Съюза ще им трябва нещо повече от мъртви герои, за да стигнат там, горе.
— Прав си, ще им трябват поне няколко живи.
— Ъхъ.
— Ъхъ.
Червената шапка засенчи очи с длан, усети се, но твърде късно, че по нея още имаше кръв, и сега челото му беше омазано в червено. Забеляза един едър северняк до изкопа под стената около Децата, който крещеше на бягащите нагоре по склона. Дочуваше едва боботещия му глас. Не различи думите, но тонът беше непогрешим.
— Май не е никак доволен — нахили се Кучето.
— Ъхъ — нахили се и Червената шапка.
Както казваше неговият старец, няма по-сладка музика за ушите от неволите на врага.
— Шибани страхливи копелета такива! — озъби се Ириг и срита последния изкатерил се по хълма.
