Ритникът го свари наведен, опрял длани на коленете си, запъхтян след катеренето, и го просна по лице в калта. Заслужаваше по-малко. Да се благодареше, че получи ботуша на Ириг, а не секирата му.
— Шибани страхливи копелета! — изкряска пронизително Сръднята и ги изгледа презрително.
Сританият от Ириг тъкмо се надигаше от земята и той го ритна отново по задника.
— Момчетата на Желязната глава не бягат! — кресна Ириг, срита го в ребрата и го прекатури на една страна.
— Момчетата на Желязната глава никога не бягат!
Сръднята го нацели с шут в топките и той се преви и заскимтя.
— Но там долу е Кървавия девет! — викна един от другите.
Лицето му беше изкривено от ужас и пребледняло като платно.
Беше облещил очи като изплашено дете. Името предизвика тревожно мърморене сред хората в изкопа отзад.
— Кървавия девет.
— Кървавия девет?
— Кървавия девет.
— Кърва…
—
— Да, майната му — изсъска Сръднята. — Майната му. И пак майната му!
— Видя ли го въобще?
— Ами, не… искам да кажа, аз лично не, но…
— Ако не е мъртъв, какъвто е, и ако му стиска, а на него не му, нека дойде тук, горе. — Ириг се надвеси над човека и го погъделичка с шипа на секирата си под брадичката. — И ще си има работа с мен.
— Аха! — изцвили доволно Сръднята, с изхвръкнали на врата вени. — Нека дойде тук, горе, и ще си има работа с… с него! С Ириг! Точно така! Копелета такива, Желязната глава ще ви обеси, задето избягахте! Точно както обеси Крауч и му разпори корема. Същото чака и вас, ще видите, а ние ще…
— Мислиш ли, че ми помагаш? — сряза го Ириг.
— Извинявай, главатар.
— Имена ли искате? Там, горе на Децата, е Керм Желязната глава. По-нагоре, на Героите, са Уирън Перкото, Коул Тръпката и самият проклет Дау Черния…
— Да, там, горе… — промърмори някой.
— Кой каза това? — кресна Сръднята. — Кой, мамка му, каза…
— Всеки един, който остане на мястото си — Ириг вдигна секира и смушка с нея въздуха над главата си, подчертавайки всяка дума; знаеше, че размаханата секира внася нужната острота и в най-тъпия довод, — и си свърши работата, ще си заслужи място край огъня и в песните. Който побегне, е… — Той се изплю върху свилия се на земята в краката му човек. — Да кажем просто, че ще спестя на Желязната глава усилията да раздава правосъдие. Лично ще заколя копелето. Точка по въпроса.
— Точка! — изкрещя Сръднята.
— Главатар.
Някой го подръпна за ръкава.
— Не виждаш ли, че се опитвам да… — викна му Ириг и се обърна ядосан. — Мамка му.
Забравете за Кървавия девет. Южняците идват.
— Полковник, трябва да слезете от коня, господине.
Винклър се усмихна. Дори това изискваше усилия.
— Не мисля.
— Господине, моля ви, сега не е време за героизъм.
— Нима… — Винклър огледа плътния строй войници, които излизаха от овощната градина от двете му страни. — А кога е?
— Господине…
— Проклетият крак няма да издържи.
Винклър присви от болка очи, докосвайки с пръсти бедрото си. Дори най-лекият допир му причиняваше ужасна болка.
— Зле ли е, господине?
— Да, сержант, мисля, че е много зле.
Не беше лекар, но беше войник от вече двайсет години и добре знаеше какво означават вонящата превръзка и синкавочервените петна около раната. Честно казано, беше останал истински изненадан, че въобще се събуди тази сутрин.
— Може би трябва да се върнете в тила и да потърсите лекар…
— Подозирам, че днес лекарите ще са претрупани с работа. Не, сержант, благодаря, но ще продължа. — Винклър дръпна юздите и обърна коня си. Тревожеше се, че загрижеността на сержанта ще отслаби куража му, а днес имаше нужда от колкото може повече смелост. — Мъже от Тринайсети полк на Негово Величество! — Той измъкна сабята си и посочи към каменната стена на склона. — Напред!
Смушка коня с петата на здравия си крак и тръгна нагоре.
Доколкото виждаше, в момента беше единственият на кон в цялата дивизия. Останалите офицери, дори генерал Яленхорм и полковник Горст, бяха оставили конете си в овощните градини и бяха продължили пеша. Само пълен глупак би тръгнал по такъв стръмен склон на кон. Пълен глупак или герой от неразказана още легенда. Или пътник към оня свят.
Най-тъжното бе, че всъщност не беше кой знае каква рана. При Улриок го наръгаха сериозно. Беше преди толкова много години. Тогава лорд-маршал Варуз мина покрай него в лечебницата, стисна потната му ръка и със сериозна, загрижена физиономия му каза нещо за смелост и мъжество, което Винклър толкова искаше да си спомни, но не можеше. За всеобща изненада, най-вече негова, тогава оживя. Може би за това не се бе разтревожил особено от някаква си драскотина на бедрото. Сега тя даваше всички признаци на способна да го довърши.
— Проклета драскотина — процеди той през здраво стиснати зъби.
Сега му оставаше само да стиска зъби и да превъзмогва болката. Това се очаква от един истински войник. Вече беше написал нужните писма и не виждаше какво повече можеше да направи. Съпругата му вечно се притесняваше, че няма да може да си вземе последно сбогом с него.
